Векът на Лъва: 2013

Friday 27 December 2013

Илюстрация: Атлант

Атлант, Изумруденият град - столица на атлантската Федерация

Население: 5.2 млн.

Бялата пирамида - основен храм на Атла-Ра и главна електроцентрала в Атлант

Monday 16 December 2013

Вече трябва да е станало ясно, че при госпожица Церибела Ханиа ва-Гетрола, или просто Цоци, нещата рядко са такива, каквито изглеждат на пръв поглед. Скоро след като в Книга I "МИШОКА", тайнствената помощничка на специалния пратеник на Посейд се среща с Доко по пътя му към великата страна на атлантите, нещата страшно се объркват. За щастие, дребничкото момиче с тихото гласче, характерната миша муцунка и вездесъщите присмехулни пламъчета в очите се превръща в единствената опора на объркания новак в дипломатическия занаят, който с изумление осъзнава, че тя съвсем не е онази беззащитна дама, за каквато се представя.

Докато в Книга II "УМНИКА", бегианецът с мъка се добира до заветната цел на своята мисия, Изумрудения град, и попада сред най-висшето обкръжение на всевъзможни държавници и водещи обществени личности в столицата, става повече от очевидно, че зад миловидната външност на неговата спътница, която винаги остава някак в сянката на основните събития, се крият безброй тайни. Освен това Цоци се разкрива като твърде веща по въпросите на политиката от най-високо ниво, за което Доко така и не може да намери разумно обяснение. Докато не настъпва решителният миг на Фестивала на лятното слънцестоене, където нещата взимат внезапен (и доста трагичен) обрат. С неочакваната си саможертва, Цоци излага собствения си живот на смъртна опасност, за да запази невредим един от най-обещаващите (и коварни) новоизгряващи държавници в Посейд.

Защо ли го прави? Това ще стане ясно в предстоящата Книга III, където Цоци ще напусне сенките и къде неволно, къде по лични подбуди, ще се превърне в основно действащо лице, докато огромната машина на могъщата атлантска държава със страшна сила започва да се променя отвътре в подготовка за хищнически скок отвъд пределите на собствените си възможности. Случилото се на Арената на Титаните е по-скоро кръвна обида за Посейд, отколкото знак за смъртна заплаха над атлантската цивилизация - но това не го казвайте на народа! Най-добре е той да бъде поддържан в състояние на постоянен ужас от външни врагове, които дори не е срещал. Така най-лесно ще сдаде малкото си останали свободи. В битката срещу многобройните невидими неприятели са нужни самоотвержени войници, които не знаят що е страх и са готови да жертват я око, я някой крайник за общото благо. За късмет, агент Цоци е именно такава. Винаги е била. Просто умело го е крила. Поне досега.

Тя така и така вече е започнала да залага части от себе си на игралната маса на живота и смъртта в името на родината. Но дали новото лице на същата тази родина ще й се понрави, когато все пак се изправи срещу него? И в крайна сметка кое е по-важно: победата или истината?

Monday 9 December 2013

Герой: Незеири

Незеири, или "Двете зелени езера". В Книга I "МИШОКА", добродушното пълничко момиче със закръглените бутове, странните зелени очи, медения глас и чудната дарба да се разбира с животните, е близка спътница на Зари в неуспешната битка с нашествениците, които прокудват Народа на Ку от земите му. А после - и в нейните приключения из земите на атлантите, където Нези в продължение на месеци е превърната в робиня и държанка на местния градски Управник, докато по една щастлива случайност двете не се събират отново и замислят дързък план за бягство.

В Книга II "УМНИКА", Нези и Зари избягват от атлантите и повеждат малък отряд от свои сънароднички обратно към родината. Но след фатално преследване и ужасно крушение, двете оцеляват сами на необитаем остров. Тъкмо когато те разкриват чувствата си една към друга, попадат в плен на пирати, към които решават да се присъединят. След дълги плавания и грабежи из южните морета, пиратската шайка е разгромена от властите, Зари е отведена в робство в Посейд и превърната в гладиатор, а Нези изчезва безследно с остатъка от пиратите.

Нещата ще се променят в предстоящата Книга III, където Незеири ще играе една от централните роли. Ще научим за приключенията й в търсене на неизвестния голям остров, където прокуденият й народ е откаран в робство от атлантите. И ще разберем как се получи така, че в края на предходната книга се оказа, че американската агентка на ФБР е попаднала от 21-ви век сред диваците от предделувиалния свят.

Wednesday 27 November 2013

УМНИКА - Встъпление

Това да не знаеш нещо е най-големият възможен дар. Той ни тика да вървим все напред в търсене на нови обяснения на необяснимото.

В момента, в който си въобразим, че имаме всички отговори на всички въпроси, можем да се считаме за победени. А оттам до краха на цивилизацията има само една крачка.

МИШОКА - Встъпление

От квантова гледна точка съществува вероятност, че всяка прилика с действителни лица, събития и места е напълно неслучайна. Все пак кой би си заложил главата, че в някое от безбройните успоредни разклонения на Мирозданието, всичките тези хора вече не са се срещнали, тези събития не са се случили и тези места не са съществували? Или че все още не съществуват там някъде. Нали теоретичната физика го допуска. Навярно. Може би. Несъмнено.

Едно поне е съвсем сигурно: имената на героите са грижливо подбрани, за да звучат "по-така".

Monday 21 October 2013

УМНИКА - 00. Епилог II

---ПОРАДИ СЪОБРАЖЕНИЯ ЗА АВТОРСКИ ПРАВА, ОТ НАСТОЯЩАТА ГЛАВА СА ПУБЛИКУВАНИ ОТДЕЛНИ ОТКЪСИ. ПОВЕЧЕ ИНФОРМАЦИЯ МОЖЕТЕ ДА ПОЛУЧИТЕ СЛЕД ИЗПРАЩАНЕ НА ЛИЧНО СЪОБЩЕНИЕ---

Треперливата мараня отново изпълни неголямото пространство, което отделяше тримата мъже в сивите костюми от тъмните телца, които се поклащаха ведно с вълните. Пронизителните писукания на делфините се смесиха със свирепото свистене на вятъра и плющенето на неуморимото море - възмутено и обвиняващо.

"Да ги унищожаваме ли? Едва ли това е крайната ни цел", снизходително си помисли онзи по средата. "Но виж, да ги доведем до състояние на безмозъчни и непотребни домашни любимци, та веднъж завинаги да престанат да ни се пречкат из краката - виж, това вече е една наистина съблазнителна възможност. А току-виж ни се оказали и полезни".

"Освен това, след всичките тези векове ние успяхме да открием кой е най-мощният двигател на прогреса", дръзко добави мъжът отляво.

Но мисълта му бе най-безцеремонно прекъсната от внезапен порив на вятъра, който рязко подхвана светлосивото му бомбе и го запрати на няколко стъпки навътре към брега. Онзи търти да бяга подире му, подтичвайки от камък на камък, докато проклетата кръгла шапка се търкаляше на широки подскоци някъде в посока на далечните дюни.

На морските твари обаче изглежда никак не им бе до смях. Трептящата мараня бе станала толкова гъста, че останалите двама господа вече почти не можеха да различат ширналия се в далечината хоризонт, където причернялото море срещаше надвисналото отгоре му небе.

"Какво, не го ли знаете? Ха-ха!", помисли си онзи вдясно, а по крайчеца на устната му пробяга нещо като плахи наченки на ехидна усмивка. "Ето едно нещо, което дори вие, с всичката мощ на свръхразвитите си, навързани в паяжина мозъци, за толкова време не сте успели да прозрете. Добре, нека ви разкрием една малка тайна. Защото днес, след този малък, но доста сладък успех, сме настроени особено благотворително."

Той кимна безмълвно на своя събрат, без да изпуска бомбето от здравата си хватка. Първият това и чакаше. С всичкото самодоволство, което успя да намери у себе си, той бавно и тържествено си помисли:

"Най-мощният мотив в цялата Мултивселена да продължаваш да вървиш все по-напред и нагоре е... жаждата за мъст!"

КРАЙ НА II КНИГА.

Saturday 19 October 2013

МИШОКА - 00. Епилог I

Нека не се заблуждаваме, скъпи братя и сестри. Независимо от последствията от техните действия, на водачите просто не им пука за вас. С течение на времето, колкото повече се ограждат със стъклените стени на въображаемия си свят, където те са богове; колкото повече плетат един заговор подир друг, толкова повече избледнява душата им. Докато накрая съвсем изчезне в небитието. И тогава вече имате един завършен водач! Безскрупулен и безчувствен, лишен от уважение към всичко и всекиго, ревностно вглъбен в своето величие, изпълнен с неутолим глад за още и още власт и готов да се сдобие с нея, каквото и да струва това на всички ви. Но иначе отвън е толкова красив! Той говори така увлекателно! От устата му капе мед, а наивниците копнеят да вкусят още и още! Сякаш магическо було се е спуснало над разсъдъка на хилядите и им пречи да го познаят такъв, какъвто е.

Противно на собственото си желание, аз бях на път да се превърна в един такъв водач. Умишлено или не, вашето Народовластие ме бе дарило с всичко, което ми бе нужно, за да се превърна в недосегаем бог, изкован от лед и злост. Неутолим и непобедим. Един от многото. Но вие ме спасихте. Макар и да го сторихте по грешните причини, като ме свалихте от пиедестала, вие отървахте душата ми от гибел. И макар че сега съм тук, съвсем сам сред полумрака на незнайното подземие (като не броим досадните стоножки), аз мога с облекчение да заявя, че най-сетне се чувствам освободен.

Благодаря ти, народе на Бега! Аз никога няма да забравя доброто ти дело. Помнете ме и вие с добро. Надявам се това писмо да стигне до вас. Знайте, че ви прощавам. Дано да сте ми простили и вие.

Вечно ваш, Расо Панавел."

Thursday 17 October 2013

УМНИКА - 00. Пролог II

- Кучето несъмнено е полезно нещо. - прекъсна го младият мъж с щръкналите уши и за пореден път го удостои с една от онези обезоръжаващи лукави усмивки, с които напоследък се бе прославил из мраморните коридори на Изумрудения дворец.

Внезапно настъпилото отвъд стъклото раздвижване привлече вниманието на двамата. Там изглежда раздразненият гигант с чудовищните мускули отново бе насъбрал достатъчно сили, за да поднови думкането с юмруци по масата и реването с пълно гърло. И оттук се виждаше, че жилите по врата му се изпъват до скъсване.

- Слава! Слава. Слава... - продължаваше да намила седящият срещу него мъж с бялата роба, сякаш нищо особено обезпокояващо не се случваше само на две крачки от другата страна на масата.

"Ако тази верига се окаже слаба, горко му на младшия ни жрец", помисли си стрецът и побърза да се върне към разговора с изтупания държавник.

- Да. Полезно е. - промълви той. - Моите редовно ми носеха чехлите, когато ме мързеше да се довлека до преддверието на храма. Много послушни псета бяха наистина.

До него клепоухият кимна доволно, а усмивката все така блестеше върху червендалестото лице, ширнала се от ухо до ухо.

- И най-хубавото е, че подлежат на дресировка. - изрече той с тон, който повече подхождаше на учител в начално училище, който тъкмо се кани да изнесе важен урок за живота на ококорените насреща му малчугани. - Едно куче може да върши и много други неща, освен просто да ти носи чехлите. То може да подкара стадото овце към заграждението. То ще те предупреди, ако крадец се опита да нахълта у дома ти. То ще подгони дивеча натам, където ще ти е най-удобен за отстрел. То дори ще убие за теб, ако се наложи. Стига да му заповядаш.

Wednesday 9 October 2013

УМНИКА - 27. МАТ III

Бега, 2-ра луна от 2496-то слънце от века на Лъва (12 485 г.пр.н.е.)

Матей почеса грапавата четина по брадата си и неволно се подсмихна. Всичко това страшно му напомняше за една сценка, в която бе участвал в десети клас по случай празненството на гимназията за края на учебната година. Заедно с няколко даровити съученици бяха спретнали пиеса, в която бяха разиграли прочутата алегория за пещерата на Платон. Само дето този път той и Чочо играеха ролите на двама редовни клиенти на МакДоналдс, които толкова се бяха сраснали с любимата си верига за бързо хранене, че никога не бяха дръзвали да посетят никоя друга закусвалня. Всъщност за повече драматизъм, несъмнено по-талантливият актьор Чочо даже бе прикован с фалшиви белезници между автомата за безалкохолни напитки и машината за пържене на картофки. Предполагаше се, че бяха престояли там с дни и може би седмици, защото и двамата носеха дълги изкуствени бради, бяха несресани и немити, но затова пък доста сити. И което бе най-важното - потънали в блажено неведение за ужасната повърхностност на жалките гадости, които героите им бяха свикнали да наричат "храна".

За щастие, тъкмо тогава на сцената бяха излезли устатата Даниела и дългокраката Вили и с много увещаване и женско упорство бяха успели да освободят двамата затворници от лепкавите им окови и да ги убедят да загърбят безсмислените години, прекарани във фруктозна полу-кома и да опитат нещо различно. Бяха ги завели почти насила в Бъргър Кинг и след изтощителен маратон сред щандовете със стекове и хрупкави питки, двамата клетници най-накрая бяха привлечени към Светлата страна. Веднъж отворили очите си за празнотата и коварството на цялата илюзия на МакДоналдс, накрая техните герои най-сетне можеха да се нарекат истински щастливи. И разбира се, те нито за миг повече нямаше да си помислят да се върнат към онези сгърчени пържени картофки и смешните сандвичи, дето изглеждат огромни по шарените картинки, а пък иначе наяве приличат на настъпани джапанки.

В края на любителската пиеса, Матей и Чочо се завръщаха с гръм и трясък в МакДоналдс, за да освободят останалите си себеподобни от тежкия гнет на боклучавата храна. Както можеше да се очаква, горките заблудени поклонници на глупавия клоун с пластмасовия нос и раираните чорапи отначало бяха оказали вяла съпротива, защото мозъците им бяха напълно пропити с мириса на вкиснато олио. Все пак нали никога не бяха виждали нищо друго освен МакДоналдс - така че на двамата мисионери им се бе наложило да проявят доста такт на едро, а и мъничко твърдост при силовите методи на убеждаване, но най-накрая все пак бяха успели да измъкнат своите приятелчета от подсладеното иго.

Матей с умиление си спомняше как в последната сцена освободените възторжено бяха понесли двамата на ръце и бяха обявили Чочо за Крал на Бъргърите, а Матейчо - за Върховен жрец на Всемирната кайма.

Когато гласът долетя откъм подножието на бялата скала, той едва не изпусна рокхавия камък от отчаяната си хватка. Жената, която бе застанала точно под него с дръзко скръстени ръце на голия си кръст, му бе някак бегло позната. А той с изумление установи, че изреченото бе прозвучало на чист английски, при това с ясен американски акцент:

- Колега, струва ми се, че двамата можете вече да слезете при нас!

Младият полицай зяпна с изумление и примижал насреща й, се опита да се взре по-отблизо в чернокожата жена. Под лъчите на утринното слънце, стройното й тяло искреше от пот, а в мускулестите си ръце тя стискаше голям кожен мех, от който с отривисти движения пръскаше вода върху правата си черна коса.

Очите им се срещнаха за един дълъг, безкраен миг.

Той най-сетне я разпозна. Със зинала уста, Матей усети как пръстите му се плъзгат по ръба на камъка и той целият тромаво се свлича по задник надолу по ронливия склон.

Звънливият смях на агент Кели Къркланд се понесе над гъстата тропическа гора. Няколко непознати птици откликнаха на звука с напевни крясъци и се зареяха из клонаците. А долу сред тревата, огромният червеникав гущер все така се умилкваше около момичето с едрите бутове. Сега тя като че тихо му припяваше някаква песен.

Когато пловдивчанинът с търкаляне се стовари в краката на американката и вдигна глава, той зърна усмивката на тънките й устни. Маслиненочерните очи го гледаха с лека насмешка.

Някъде зад него, насеченото тупуркане на меки пантофи подсказваше, че сащисаният му спътник в това приключение бе решил да не изостава нито на крачка от своя водач.

- Е, приключи ли с криеницата, уважаеми Матейчо? - иззвънтя гласът на госпожица Къркланд.

В ушите на Мутиу Адеволе сега това бе най-благословеният звук на света. Той примижа блажено.

- Ох, къде се намираме? - изпъшка накрая.

Тя му се усмихна загадъчно.

- Опа! Първи грешен въпрос, колега. - засмя се агентката. - Мястото така или иначе сигурно нищо няма да ти говори. Но можем да пробваме. Заливът на Десетте реки подсказва ли ти нещо?

Матей поклати глава.

- Така си и мислех. - засмя се тя. - По-правилният въпрос беше, "кога се намираме".

Той кимна.

- Добре тогава. - американката му подаде ръка да се изправи. - Радвам се да те приветствам в сто двадесет и пети век преди новата ера. Или както местните го наричат, третото хилядолетие от Века на Лъва.

Tuesday 24 September 2013

УМНИКА - 26. ЗАРИ VII

Атлант, Атлас, Посейд, 6-та луна от 2496-то слънце от века на Лъва (12 485 г.пр.н.е.).

- Значи да стоя далече от банките. - повтори тя. "И от твоята третина от бойното поле", рече на себе си.

- Именно. Особено когато нещата на пазара за ценни книжа се пораздвижат съмнително. - потвърди Лиртаск и нехайно преметна колчана с камите от единия край на пояса си към другия. - Тогава е най-опасното време. В мига, в който някой се усети, че цялата работа със създаването на пари и даването на заеми срещу обещание за по-късно погасяване е вятър работа, той ще поиска да си изтегли парите. А повлече ли след себе си още неколцина, нещата бързо ще заприличат на онези калните свлачища по брега на Мнесеус[41] под слънцето[7]. Тогава много се пази! - той положи влажна длан върху мощното тъмнокожо рамо на страховитата жена. - Изведнъж се оказва, че къщата, дето си я заложил срещу заема, въобще не струва колкото твоят посредник е твърдял в началото. И в един слънчев ден осъмваш без пукната пара, гол и бос, завит с купчина вехти картони зад някое бунище вместо легло. От хубавичката кукла с големите изисквания няма и следа. Изпарила се е яко дим. А стомахът ти къркори, все едно две армии се вкопчват една в друга на бойното поле.

- Лоша работа. - пророни Зари.

- Но аз сам съм си виновен. - сведе глава Лиртаск. - За всичко съм си виновен само аз. Кой да обърне внимание на предупрежденията? Не е като да не са ми ги пращали от банката. Даже много редовно ми ги пращаха. Първо дойде писмо: "Глупако, къщата ти не е златна мина! Поспри се за малко. Продължиш ли да харчиш със същата сила, ще ти вземем и двора с лозите, и лодката, че и вилата край Петия канал!"

- Ужас. - успя да вметне тя.

- А после дойде и друго: "Абе ти що за малоумник си бе!? Не разбираш ли какво означава твърдо ниво на залога? Ами добавена стойност на главницата? Не? Е, нито пък ние. Но не ние сме турили подписа си върху парче хартия, без да си имаме каквато и да е представа от съдържанието му. Честито, наивнико! Ти изгоря. Очаквай съдия-изпълнителя във втория ден на идната шестица[25]".

Високите й кожени ботуши заораваха в пясъка при всяко бясно оттласкване от земята. Под безспирните викове на многохилядната тълпа и глухото тупуркане на стотици крака по дървените дъски из трибуните, Зари сякаш бе навсякъде по арената. В един миг изскачаше иззад огромния щит на рижия великан, претърколваше се встрани, за да избегне поредното запокитено копие, а сетне се озоваваше на върха на атаката, сграбчила посинялата глава за косата, отбивайки с лекия си продълговат щит следващото замахване на вражеско острие.

В един миг, незнайно по какви пътища, тя се озова очи в очи с познат противник. Иззад крайчеца на високия щит надничаше омацаното с черни сажди лице на среброкосия. Отпърво той се опули насреща й, а сетне със светкавично движение посегна към пояса си, където висеше дълбоката му кожена кесия.

Ръката му се спря по средата на своя път, а очите му се разшириха въпросително. Страховитата черна жена стърчеше насреща му, извисена в цял ръст, стиснала голия ятаган в ръка и обвита в почти непрогледен облак прахоляк. Тя безмълвно го наблюдаваше.

За един кратък миг светът сякаш замря в очакване. Крясъците на озверялата тълпа долитаха до ушите й като далечно ехо, а тупуркането на гората от крака се бе превърнало в дълбоко буботене.

Тя кимна на Лиртаск от Зорд и започна бавно да се оттегля. Крачка по крачка, Заримунари напускаше опасния невидим кръг на измамно спокойствие, който изкусният стрелец бе осигурил около себе си. Ръката на бледоликия остана да виси на половината път към пояса му, където от широкия отвор на кесията все още стърчаха няколко черни дръжки. Скоро присвитият му зад високото укритие силует се изгуби сред задушливите облаци прахоляк.

Ушатият само сви рамене и като даде знак на останалите бързо да се изтеглят нататък, понечи да ги поведе към ниския кей.

Но насреща му се изпречи чужденецът с бакенбардите. Сега Додо Капад изглеждаше наистина много ядосан.

- Няма да мръдна оттук, докато не ми отговорите на един последен въпрос. - изрече той с твърд като кремък глас, който накара всички да се смръзнат. Доловил очаквателния поглед на държавника, младежът изрече: - Колко лъчи има слънцето?

Зари бе готова да се закълне, че кръвта в миг се бе стекла от щръкналите уши на мъжа с омачкания костюм.

Келиан ва-Мидор пристъпи неловко от крак на крак. Като че все още се двоумеше какво да отвърне. Чернокожата жена пристъпи нетърпеливо към двамата и сръга смутения големец по хълбока с дулото на пушката си.

- Отговори на човека и да се пръждосваме оттук! - изръмжа тя.

- Много добре. Разбирам, че сте разпознал старата парола на Синовете на Слънцето. - бавно отрони Келиан, а лукавата усмивка се бе изпарила яко-дим. – Колко ли лъчи има слънцето? Зависи дали го гледаш. Това е отговорът.

Мина известно време, преди някой да започне да диша отново.

- Зависи дали го гледаш? - повтори начумерено Додо и подсмръкна объркано, сякаш се чудеше дали не се опитваха да го преметнат.

Вместо клепоухия се обади Дион. В ръката си размаха бляскав лист от омачкан картон, а върху него бяха нашарени някакви причудливи линии и точки.

- Ами да! Колко лъчи има слънцето? Зависи дали го гледаш! - почти изписука той и се завъртя на пета.

"О, не! Още един от тези полудя", забели нагоре очи Зари и с ядно сумтене тръсна глава.

- Поведението на светлината като частица или вълна зависи от наблюдателя! Или по-скоро от това дали въобще някой я наблюдава или не! - продължаваше да бръщолеви пощурелият младеж, а неколцина от бойците го зяпаха с боязън - сякаш лудостта бе заразна болест и всеки миг щеше да порази и тях. - Но добре, добре, в тези неща ще задълбаем по-късно. Прави сте. Не е сега времето за това.

Thursday 12 September 2013

УМНИКА - 25. ДОКО IX

Атлант, Атлас, Посейд, 6-та луна от 2496-то слънце от века на Лъва (12 485 г.пр.н.е.).

В най-общи линии, поначало цялото събитие се състоеше в тридневно безспирно наквасване с всевъзможни алкохолни течности и преяждане почти до пръсване с твърда храна - за предпочитане от животински произход и съдържаща възможно най-много мазнини. Сред жителите на Изумрудения град имаше един любим израз: "охранен като след Фестивала". А това говореше само по себе си.

Според някои показания на очевидци, мнозина от участниците в щурия празник дори имали навика да бъркат с пачи пера дълбоко в гърлото си, за да предизвикат гадене, а след неминуемата повторна среща с обилния обяд, наново да се впускат в безжалостно плюскане, докато не се мръкне. След това настъпвал моментът да се отдадат на безразборни плътски удоволствия, като всички светлини умишлено се изгасяли, а другото се оставяло на милостта на късмета. На следващата сутрин нито някой роднина, нито пък познат, имал право да ти търси сметка за стореното. Дотолкова низко били пропаднали страстите на народа, че мимолетното натъпкване до краен предел с необятни количества храна и засищането на нагона се било превърнало едва ли не в самоцел за милионите участници. Поне така твърдеше анонимният автор на очерка, преди някак между другото да добави, че навярно още навремето всичко това е било прилежно планирано от жреците, а и добре дошло за управниците. Защото, съгласно неписаната мъдрост, малко развлечение за народа никога не е излишно. В противен случай той би си потърсил други начини за разтуха, а повечето от тях навярно не биха били по вкуса на никой властелин. Сигурно защото на някакво ниво фантазиите на простолюдието все бяха свързани с разчленяването на някой и друг добре охранен държавник на ситни късчета мръвка.

Там, където властваше Законът на Големите кинти, лишените от каквито и да било кинти се считаха за постоянно дремеща опасност за всеобщия порядък. От народната любов до народната омраза имаше само една малка крачка, както бяха установили управниците на най-великата страна на света. Подобно на почти прелелия язовир, който упорито напъва да скъса преградната стена и да удави плодородните поля, така и с опасността от тълпата най-добрият начин да се справиш бе да я държиш под око, но и сегиз-тогиз да й даваш свобода да се поизлее. За предпочитане в достатъчно широк улей.

Когато бурята от ръкопляскане поутихна, русият отново се обади:

- Сега сигурно се чудите защо ли пред вас ще застава някакъв самозван вълшебник-учен с празни рамки за очила на носа? Как защо? За да ви заблудя, уважаеми! Да ви излъжа. За да ви покажа как лесно се подвеждате и си правите погрешни заключения. - гласът му внезапно стана сериозен и дълбок. - Никога не забравяйте това, приятели. Светът често се оказва много по-различен и чудноват и от най-смелите ви предположения. Защото сетивата може и да са ни полезни донякъде, но те са измамни. Когато вълшебството на науката заговори, се налага да оставите всякакви предразсъдъци на входната врата. Зарежете здравия разум, изхвърлете го през прозореца! Той е безполезен. Единственото, което ви трябва, е логическа мисъл. И много, ама много веществени доказателства. - за да потвърди думите си, той отново вдигна фалшивите очила над главата си и бръкна с палци през празните им кръгчета. - Недейте предварително да решавате докъде могат да ви отведат доказателствата, защото можете да сте сигурни, че почти винаги ще се окажете изненадани! И имайте предвид, че ако дори едно-едничко свидетелство противоречи на научното ви твърдение, значи то е погрешно. И трябва да си измислите друго.

Този път ръкоплясканията траяха дълго. А Додо вече бе решил, че тази част от днешното празненство се бе оказала любимата му.

Дион поизчака, вдигнал глава и примижал към ясното небе, сякаш се къпеше в овациите на публиката. Накрая разпери ръце и се провикна през истинската говорителна тръба:

- А сега да си дойдем на въпроса! За моята история говоря. Но първо да направя едно много важно нещо. Тук някъде бяха истинските ми очила. Ще имам нужда от тях, за да виждам какво правят фокусническите ми ръце. А и да ви погледна за пръв път, разбира се. Така вероятно ще ми е по-удобно. Моите помощници ми казват, че си струва да се вгледам из някои от редовете. Я да видя?

Сред хор от смях и подсвирквания, той бръкна в страничния джоб на ризата си и като извади оттам нов чифт рогови рамки, бързо ги нахлузи на носа си. Сетне се огледа с любопитство из трибуните.

- Ох, не знам, не знам. - измърмори така, че всички да го чуят. - Май нямам голям късмет. Може би все пак очилата не се оказаха чак толкова голямо удобство!

Взривът от кикотене зашлеви Додо като приливна вълна. С изумление забеляза няколко млади момичета, изправени през два-три реда встрани от неговата ложа, да смъкват тънките презрамки на роклите си и да заголват пищна гръд в посока на арената. Сякаш искаха да опровергаят твърдението на оратора. "Хъм, нали когато свидетелствата говорят, учените мълчат", подсмихна се бегианецът, а до него Мишлето се кикотеше до изнемога.

- Грешите, уважаеми. - непознатият глас долетя някъде отстрани. Звучаше благ и мазен, но и достатъчно твърд, за да накара и най-обиграния държавник да се сепне.

С изумление Додо установи, че на не повече от десетина стъпки встрани от него, руменият Келиан ва-Мидор сега стоеше изправен, стиснал говорителна тръба в ръце. По набраздените му от ситните бръчици слепоочия, няколко вени играеха неспокойно.

- Работата е там, че ни се намира един такъв инструмент. - обяви ушатият Представител, а тълпата не можа да сдържи ахването си. - Изработен в най-древни времена от Предците. Той може и да ни служи да надникваме през Времето в определени подходящи дни на годината - като днешния, например. Но освен това, той може да отправя взор на огромни разстояния и да съзира и най-малките късчета светлина. Защото тъкмо в това се заключава целият му начин му на действие.

- Господин Келиан!? - сега Едомар не звучеше така уверен, както допреди малко. Сякаш бе осъзнал, че с намесата на ушатия Представител, изведнъж правилата на играта се бяха променили.

С разширени от изумление очи, Додо наблюдаваше как Келиан даде знак на неколцина войници в пясъчножълти униформи да се приближат. Те пъхтяха тежко, помъкнали някакъв странен предмет, висок колкото гардероб и покрит с широко шумолящо платно от кафеникав брезент.

Мъничките колелца в основата на странната мебел проскърцаха по дървените греди на пода на ложата. И тогава Додо се сети за ужасяващото премеждие в тъмния лабиринт на Бялата пирамида. Споменът нахлу в главата му като хладен полъх и накара невидимите мравки да запъплят по гърба му.

С широка лукава усмивка на лице, най-младият Представител в новия състав на Голямата дузина си пое дълбоко въздух. Гласът му прогърмя над претъпканите редове:

- Донесете Огледалото на Времето!

Monday 19 August 2013

УМНИКА - 24. ДИОН VII

Атлант, Атлас, Посейд, 5-та луна от 2496-то слънце от века на Лъва (12 485 г.пр.н.е.).

- Вярно, всеки учен ще каже, че работата му е да открива обективната истина и нищо друго. - заяви мрачно Дион. - Само че дълбоко в сърцето си той знае, че няма да получи и пукнат сребърник и може да се прости с надеждите си за повишение, че даже да остане бос и гол на улицата, ако поддържа твърдения, които само създават неприятности на работодателя му.

- Това е ужасно, не мислите ли? - съпричастно продума жената насреща му, вече напълно постигнала целта си.

- Така е. - съгласи се младежът, започнал да осъзнава какво означаваше всичко това за самия него. - Но това е действителността, в която живеем. В днешни дни светът е пълен с фалш и лицемерие. Вземете за пример нашите тъй наречени "учени". Те обичат да се събират заедно да пият до зори и да наричат гуляите си "симпозиуми". После публикуват резултатите от поръчковите си изследвания в нарочни списания, издавани от техните благодетели. За тях няма да прочетете в булевардните ежедневници като този тук. - той ядно смачка в юмрук крайчеца на грубата жълтеникава хартия. - На големите си събрания те гласуват и решават кое занапред ще се счита за обективната истина. И когато постигнат мнозинство по някакъв въпрос, гордо обявяват в своите списания, че "науката е единодушна".

Анере Аугиана ва-Накора се наведе напред и доволно положи мъничка длан върху ръката на умърлушения младеж.

- Да, уважаеми господин Дион. - рече тя. - Сега вече виждате какво имам предвид, когато Ви казвам, че преследването на обективната истина е най-безполезното занимание, което може да съществува. "Аз съм обективен" може да означава единствено "аз съм прав, а ти не си". Ако си изпълнявате задълженията точно както се очаква от Вас, Вие ще сте един наистина много уважаван учен. Даже може да влезете в историята. А Големите кинти ще продължат да се стичат в касичката Ви. Ако ли не - тогава най-вероятно ще свършите като просяк под някой мост. Изборът е изцяло Ваш, господин Дион!

Безмълвно, тя пристъпи към него. Мигът му се стори безкраен като вечността - сякаш като още едно неоспоримо доказателство, че времето може да бъде твърде относително.

- Халана... - името се отрони между устните му, а очите му я изпиваха цялата. - Халана. Чаках те. Толкова... много. Те чаках. Къде беше през всичкото това време?

Вместо отговор, тя преодоля последните няколко крачки разстояние, което ги делеше, и безмълвно се хвърли на врата му.

Някъде долу край масата някой изпъшка с досада. Но това сега нямаше никакво значение. В миг целият свят се бе смалил до този малък задимен ъгъл от Страноприемницата на Рака. Вселената се изпълни с ухание на теменуги. Дион вдиша дълбоко от познатия аромат и затвори очи, а в това време момичето обгърна шията му с ръце и обсипа страните му с тихи целувки, ситни като утринна роса.

- Прости ми... Прости ми, Дион. - прошепна в ухото му тя. - Аз бях такава глупачка!

- Не, не! - поклати безпомощно глава той и като нежно хвана в шепи лицето й, я погледна в очите. - Ти постъпи както мислеше, че тогава е било правилно. Но това сега не е важно. Да забравим за всичко. Ти си тук и аз съм тук.

- Ти си тук и аз съм тук. - повтори тя и като се пресегна с тънки пръсти, отметна назад русия му перчем и го целуна по носа.

Двамата се изкикотиха като хлапаци. Сега няколко любопитни погледа се бяха втренчили в тях от най-близките маси. По лицата на две-три от госпожите, все още награбили в ръка големите супени лъжици, пробягаха усмивки на умиление. Поредната влюбена двойка винаги се считаше за добра новина сред Петте канала.

- Никога, никога повече няма да те изоставя така. - зашепна Халана в ухото му и накара косъмчетата по врата му да настръхнат. - Заклевам се пред Майката и всичките Предци!

Дион отново я погледна в очите. Опитваше се да разчете мислите й. Искаше да съзре всичко, през което това тъй прекрасно създание бе преминало за последните няколко луни. Но не сега бе моментът. Някой ден той щеше да узнае истината - стига тя да бе готова да му я поднесе. А дотогава вече нищо нямаше да бъде от значение. Той бе тук и тя - също.

- Съжалявам само, че се подлъгах и продадох картината... - смутолеви той виновно. - Не биваше да го правя.

Сгушено в обятията му, момичето въздъхна. Ароматът на теменуги изпълваше целия му свят.

- Ех, Дион. - прошепна тя. - Аз вече съм тук. Ще ми нарисуваш още по-хубава.

До него момичето се разшава, както си лежеше по гръб. Топлата й десница някак неволно се оказа върху бедрото на полуразсъблечения й другар. Той едва доловимо потръпна от допира.

- Колко е прекрасно! - ахна Халана, а бинокълът все така шареше от единия край на ширналата се отгоре им чернота към другия. - И безкрайно голямо.

Като се насили да преглътне, Дион се прокашля и обясни:

- Вселената е едно страшно голямо място. Абе направо си е огромно. Наистина много, много огромно. Безкрайно дори. - той протегна нагоре ръка и описа голяма окръжност с показалеца си. - Някои казват, че ако някога успееш да я побереш цялата в главата си, лицето ти ще се разтопи и очите ти ще изпаднат от орбитите си. Толкова умопомрачително необятна е.

До него Халана изхихика.

- И з съм чувала нещичко за Вселената. - сподели тя. - Знам, че тя е, ами... всичко. Тя е всичко и нищо. Защото е безкрайна празнота. А в нея се намира всичко, което го има.

- Забележително! Браво на теб. - похвали я младежът и заметна перчем нагоре, за да престане да се навира в очите му.

- Ако в момента ние с теб се намираме на едно място, има голяма вероятност то да е някъде сред Вселената. - каза Халана. - А това си е доста голям брой възможни места. На прав път ли съм?

- Напълно. - кимна в мрака Дион. - Разбира се, за повечето хора Вселената не се простира по-далеч от съседния квартал. Ей там, от другата страна на Петия канал може би, където се намира любимата им кръчма. Или защо не малко по-нататък - до Рибния пазар на Площада на Водораслите. - той се спря за миг, за да изслуша звънливия смях на момичето. - За други пък Вселената е изпълнена със салата от марули, препечено говеждо и пенливо пиво. А понякога и гъсто бяло сладко от смокини! За останалите тя нистина е просто голяма празнота, тук-там набраздена от облаци прахоляк, ей така, колкото за разнообразие. Защото в прахта има толкова много вдъхновение, че направо да ти се прииска да си доизживееш целия живот, дето Майката ти е отредила!

- Да си призная, точно сега не бих отказала едно бяло сладко... - замечтано пророни Халана и като остави настрана бинокъла, се взря в лицето на младия изследовател.

- Не се и съмнявам. - усмихна й се той.

- Да, винаги има и такава опасност. Трябва да внимаваме какво си пожелаваме. - съгласи се Халана, а бинокълът вече се бе свлякъл сред треволяците встрани от одеялото. - А като си говорехме за музикални инструменти, трябва да ти призная, че най-любима от всички ми е кожената флейта.

Дребната й ръчица вече бе се спряла върху издутината пред белите гащи на младежа.

- Ъ... Кожена ли? - опули се той.

- Да, кожената флейта. Не си ли чувал за нея? - измърка тя.

- Аз... ъ... такова... - заекна Дион, усетил, че кръвта е на път да кипне във вените му.

- Е, нищо де, ще ти покажа. - момичето се прекатури настрана към него и го облъхна с уханен аромат на теменуги. - Тя не е съвсем като другите музикални инструменти. Но не е толкова трудно да я овладееш.

- Щом казваш... - осмели се да промълви младежът, застинал вцепенен така, както си лежеше по гръб с поглед, вперен в космическия безкрай. Топлият й дъх го влудяваше.

- Кожената флейта си плаче за внимание. - продължаваше да реди с мек глас момичето. - Тя иска специално отношение. Да се отнасяш нежно с нея. Налага се да я галиш, да я докосваш съвсем лекичко с устни, за да изкара най-великолепния звук.

Широките гащи прошумоляха, когато ловките пръсти на младата жена се заиграха с това, което се криеше отдолу.

- Ггъг... Не е трудно, казваш? - преглътна отново Дион.

- Не, разбира се. Веднъж хванеш ли му цаката, после всичко си идва на мястото от само себе си. Е, вярно, едни имат повече талант в това изкуство от другите.

- Изкуство, викаш... - промълви той, вече започнал да усеща странна лекота в слабините си.

- Да. Има си техники, които се научават. - мълвеше тя, докато разтриваше бедрата му. - Повечето не са кой знае какво чудо на чудесата. Може би като изключим онова с дълбокото гърло.

- О... - бе единственото, което успя да се изтърколи от устата му.

- Сещаш се. Кожената флейта и по едно друго нещо се отличава от обичайните флейти. - Халана го стрелна с дяволита усмивка и внезапно сграбчи събуденото в гащите му зверче. Дион изпъшка. - Виждаш ли, тя има само една дупка. Но ако знаеш как да използваш пръстите и устните си, можеш да предизвикаш цяла буря от чувства. И звуци, разбира се. Истинска музика за ушите! Чувствена и дива. Тя все се усилва ли, усилва, а накрая достига до бурни овации!

Saturday 3 August 2013

УМНИКА - 23. ДОКО VIII

Атлант, Атлас, Посейд, 5-та луна от 2496-то слънце от века на Лъва (12 485 г.пр.н.е.).

- Освен това, в днешно време децата не са никак глупави. - Келиан изглежда бе решил да бъде безмилостен докрай и да довърши своя противник в този спор. - Още от най-ранна възраст те осъзнават, че плътта притежава могъща сила и е най-мощното средство да постигнеш власт по най-прекия път и без особени усилия. Още преди да са проходили, те се научават да влизат под кожата на възрастните. А веднъж напипали тънката им струна, те започват неуморно да свирят на нея, за да получат онова, за което копнеят. Било то някое захарно лакомство, или пък най-новата играчка от витрината на магазина, а защо не и добра издръжка, която да харчат за забавления и гуляи със своите другари, вместо да се погрижат за своето образование например. - усмивката изведнъж угасна и лицето му придоби сериозен вид. - Уважаеми господин Капад. Нека не се заблуждаваме, че подрастващите нито за миг не са си и помисляли да използват наглед крехката си невинност в своя полза, за да изкопчат нещо ценно от нас, възрастните.

- Като какво например? - успя да отвърне Додо.

Ушатият направи гримаса, която при някои обстоятелства би могла да мине и за учтива усмивка и която нямаше нищо общо с тази на дребничкия старец на пейката.

- Закрила. И пари, разбира се. - каза той. - А защо не и простичкото и опияняващо чувство, че те владеят положението. И че държат в малкия си джоб могъщи люде.

- Като Председателя Дорделар ли? - обади се нахално Цоци.

- Навярно. - сви ремене Представителят и ускори крачка по последната част от пътеката, която водеше към широката бяла беседка с високия комин. - Но недейте да му го казвате. Той е един извънредно добронамерен човек. Поне докато не го настъпите умишлено по палеца.

"Подозирам, че той и сам си го знае", рече си Додо Капад, но предпочете този път да си замълчи.

Тя се поспря за момент и го погледна изпитателно в очите. Сетне кимна и продължи надолу.

- Всъщност днес хората са дотолкова привикнали с постоянните напъни на тази или онази потайна група да установи Нов световен ред, че ако поразпиташ наоколо, може да се окаже, че мнозина от тях дори виждат една освежаваща възможност в това всичко да е под властта на една-единствена група умници. Колко по-лесно е те да взимат всичките важни решения и после да носят цялата отговорност за неизбежните си провали! - звънливият глас на младата жена долиташе накъсано, докато тя припкаше бодро подир шестимата стражари. - Честно казано, би било твърде забавно да ги гледам тези умници, които и да са те, как се потят под тежестта на всичката тази работа. А през това време ние, обикновените поданици, ще си живеем живота тук долу из низините. Ще се влюбваме и разлюбваме, ще се събираме и разделяме, ще създаваме семейства и приятелства и общо взето страшно много ще се забавляваме.

- Пропускаш една подробност. - прекъсна я Додо. - Някои владетели дотолкова са се самозабравили, че са стигнали дотам, че считат всеки проблем за разрешим само чрез избиването на хиляди хора. Ако няма хора, няма и проблем - това е техният подход. Виждаме го навсякъде около нас, ако ли не в обичната ти Федерация. Не мислиш ли, че има такава опасност?

Тъмнокосата жена едва доловимо склони глава. Навярно за да не се препъне в поредното стъпало.

- Винаги я има. - съгласи се накрая. - Но не ти трябва световно правителство, за да имаш куп невежи главорези, дето са заграбили със сила властта и седят най-отгоре само благодарение на големите си пушки и яките си мечове. Те и така могат да си се разпореждат както си искат и да ти резнат главата, ако не им играеш по свирката.

Отначало му се стори, че това са само отражения от околните светлинки, които разноцветните лампи разпръскваха из залата. Но след миг по ръката му изплуваха странни линии и знаци и се заизвиваха като коренища, а сърбежът рязко премина в остра болка.

Додо простена с отчаяние. Опита се да се отдръпне от каменната маса, да направи няколко широки крачки назад и встрани от металната какавида. Но с ужас установи, че сега краката му не го слушаха.

Пулсиращата светлина на зеления кристал се засили, а туптящият сърбеж в ръката му се учести. Сега вече със сигурност знаеше, че зловещите знаци над китката му присветваха и потъмняваха ведно с ритъма на тайнствената машина пред него. От гърдите му се изтръгна глухо хъхрене, а в устата си усети познатия вкус на сусам и смокини. След няколко мига първият възкисел прилив на слюнка заля всичките му сетива и го накара да се олюлее. Но нещо го заставяше да стои изправен, а ръката му с мъчително треперене се прокрадваше все по-близо към каменната маса. Сякаш невидима сила го придърпваше напред и той бе съвсем безпомощен да й се противопостави.

С неистов писък направи последно усилие да се изтръгне от неочакваната клопка. Но вместо това, ръката му се стрелна напред и с остро прищракване се залепи за металния трилистник. Китката му се озари в разноцветни багри, а пръстите му мигом изтръпнаха. Зеленият триъгълен кристал огря лицето му с ослепителна светлина, а далеч отдолу буботенето прерасна в оглушително ръмжене. Гранитният под се разтресе едва доловимо.

В следващия миг, докато огнените кръгове все още играеха пред невиждащите му очи, Додо с крясък се изтръгна от хватката на кристала и се стовари по гръб върху твърдия под. С отчаяние се извърна, за да потърси помощ. Но от госпожица Церибела нямаше и следа.

Saturday 27 July 2013

УМНИКА - 22. ДИОН VI

Атлант, Атлас, Посейд, 3-та луна от 2496-то слънце от века на Лъва (12 485 г.пр.н.е.).

- Така е. - каза Дион, докато мозъкът му трескаво се опитваше да разнищи смисъла на последното изказване. - Ако не ме лъже паметта, всичко, разбира се, започнало с откриването на статичното електричество.

- Правилно. Това е едно от малкото открития, за които мога със сигурност да кажа, че не са мое дело. - вдигна рамене Тесар. - Просто защото не съм имал късмета да се родя толкова отдавна. Иначе не се съмнявам нито за миг, че тъкмо аз щях да бъда този, който е щял да направи откритието.

- Несъмнено, несъмнено. - за пореден път вдигна чаша Дион. - Тогава със сигурност си чувал, че преди много векове хората за пръв път забелязали, че като потъркаш с кехлибарена пръчка козината на една котка, после по пръчката можеш да залепяш всякакви леки нещица. Кокоши перушини например. Изглежда някаква невидима сила привличала нещата и ги карала да се държат странно.

Тесар Найлукон ве-Мелатоме изглеждаше искрено впечатлен от познанията на младежа.

- Както и да е. Историята всъщност е доста любопитна. - продължи Дион с ентусиазъм. - Това откритие довело до изобретяването на един остроумен апарат за произвеждане на големи количества електричество. Като цяло, той се състоял от голямо котило рошави котки, привързани с канап към едно дървено колело, което се въртяло бързо под няколко кехлибарени пръчки. Те се отърквали в гърбовете на котките и така се произвеждало електричество. Цялата работа била придружена с приятен звук от безспирно блажено мъркане. За да се поддържат котките доволни, към апарата скоро прибавили котешка храна. Нали се сещаш, от онези шарените хапчици от сушено месо. - Дион със задоволство забеляза как очилатият кимва едва доловимо. - Вярно, това привнесло голямо количество неприятна миризма към цялата работа, но пък нали се увеличило количеството на крайния продукт. А в света на технологиите само това е от значение.

- Да кажем, че аз си се рея свободно в открития космос с ей това стъклено топче и ей тази лампа в ръка и изведнъж реша да изпратя един бял лъч светлина към теб тъкмо в момента, в който ти профучаваш оттам заедно с кабината, докато се ускоряваш равномерно нанякъде. От моята гледна точка какво ще се случи с този лъч?

Тесар се почеса неспокойно по главата. По високото му чело вече бяха избили няколко ситни капчици студена пот. Той сбърчи вежди в умствено усилие.

- Ами нищо особено, предполагам. - отвърна предпазливо. - Просто ще огрее по права линия от единия край на кабината до другия и ще си отлети нататък.

- Именно! По права линия! Поне от моя гледна точка. - ухили се Дион. - За мен той ще си остане един прав лъч светлина и нищо повече. Но ти, който си вътре в ускоряващата се нататък кабина, не би ли трябвало да видиш как лъчът полека се изкривява надолу?

- Така би трябвало да стане, да... - отвърна Тесар. – Ако се движа достатъчно бързо, де. Почти колкото лъча. Но накъде биеш, човече?

- Дотук добре. - невъзмутимо обяви Дион. - Но нали току-що установихме, че между това какво се случва вътре в една падаща към земята кабина и в една друга кабина, дето се рее безцелно през празния космос, по начало няма никаква разлика и няма начин да определиш в коя точно от двете кабини се намираш, освен ако не ги наблюдаваш отвън? А съответно и между кабина, дето си седи върху земята и онази, която се ускорява през космоса със същата сила, с която Земята привлича всичко. Разлика няма и не може да има. – той със задоволство забеляза кимването на озадачения очилатко. - Ами ако приемем, че кабината не се ускорява из космоса, ами стои закотвена за земната повърхност под постоянната сила на земното притегляне и аз реша, та пусна онзи лъч през нея, тогава какво трябва да се случи с него?

- Чакай, чакай... - прекъсна го Тесар. - Да не искаш да кажеш, че... Че светлината ще се изкриви? И в двата случая?

Wednesday 10 July 2013

УМНИКА - 21. ЗАРИ VI

Герент, Диапрепес, Посейд, 3-та луна от 2496-то слънце от века на Лъва (12 485 г.пр.н.е.).

- Аз пък мога да ти кажа, че преди да се напъхам в тези доспехи, никога не бях се чувствал по-свободен отсега. - заяви на света като цяло Жирод, сякаш без да обръща внимание на Зари, която вече бе запушила носа си с ръка. - Преди се считах за свободен, но сега знам, че е било само на думи. Сега, когато се сражавам рамо до рамо с простите роби, нещата стоят другояче. - той посочи с края на заострената си метална ръкавица към своя юначен спътник, а Годомукс инстинктивно дръпна лице назад, за да не му бъде отнесен половината нос. - Всичко си имам: храна, подслон и вино, достатъчно пари и много жени. И стотици почитатели, дето крещят името ми с пълно гърло след всяка поредна победа на арената.

Водачът забави крачка и изгледа изпитателно Червената водна биволица. Хлътналите му очи се впиваха в изражението й, сякаш се опитваше да прочете мислите й като на книга. Зари отдавна бе осъзнала, че си има работа с извънредно умен човек, затова склони поглед към земята и се престори, че гледа къде върви, за да не се препъне по неравния коридор.

- Така че хич да не ми ги разправяш тия врели-некипели за свободата! - рече накрая слабият мъж с тръстиковата грива. - Много добре знам какво ти се върти в главата. Ти си роден боец, също като мен. И нямаш търпение да строшиш няколко атлантски глави, за да получиш възмездие. - Жирод забърза крачка, нетърпелив да излезе час по-скоро на бойната арена и да се окъпе в овациите на публиката на великия Герент край Езерата. - Ако искаш да си трошиш главата и да се опъваш на цялата Федерация заедно с всичките й войски, стражи, кораби, саби и пушки - заповядай! Вече сама видя докъде ще я докараш така. Аз пък смятам да продължавам да троша кокалите на враговете си и да цапам с кръвта им прахта по бойното поле под виковете на врещящата тълпа, да вкарвам отсечени глави в проклетия отвор в отсрещния край на арената... и междувременно да ставам все по-богат и известен!

- Но докога? Докога ще трае всичко това? - не се стърпя накрая Заримунари.

- Докога ли? Докато краката още ме държат! И докато онези отвън продължават да врещят името ми и да ми се вричат във вечна любов - ето дотогава! - тросна й се Жирод и почти се понесе в тръс нататък под безспирното дрънчене на метални доспехи и щитове, което го следваше по петите. А пискливият му глас продължаваше да кънти из коридора. - Нима може да има нещо по-героично от "главоблъскането"? Аз поне не се сещам за по-велико занимание!

В следващия миг неприятелят се закова на място и като потърси с поглед някого встрани, замахна рязко. Главата описа ниска дъга над приклекналите отпред щитници на "Копелдаците". До слуха на Зари долетя ядна попръжня, а може би и още един твърде познат звук. "Ох, след малко наоколо пак ще се разсмърди", рече си тя и се приготви да запуши нос. По някаква причина, винаги когато се развълнуваше, водачът Жирод изпускаше по едно тънко подпръцкване изпод кожените си гащи. Всъщност като се замислиш, той го правеше със или без причина.

Дългото подаване на вражеското крило бе наистина отлично премерено. Отрязаната глава, посиняла и бледа, покрита зад ушите със струпеи отдавна съсирена кръв, бе посрещната в полет от вездесъщия челен таран на "Гамените". Двата му тънки като змии мустака изплющяха във вихрен танц, докато той подскачаше чевръсто, размахал ръбатия си ятаган в ръка - все по-близо и по-близо до целта.

Зари броеше крачките до сблъсъка. Тя знаеше, че сега всичко зависеше от нея и другите двама стражи. Обходните действия на противниковите крила бяха оставили предната половина на отбора й напълно заобиколена, а от хвъргачите вече нямаше никаква полза - двамата крайни, сред които и непознатата яка жена, бяха изостанали безнадеждно в предни позиции, а централният току-що бе намерил смъртта си под задружните удари на тримата щитници на врага.

Но вместо да се нахвърли върху последния преграден вал на "Копелдаците", мустакатият здравеняк заби пети в рохкавия чакъл и като се изпружи напред, без да се замисля нито за миг заметна с ръка главата. Тя полетя високо, а сянката й за кратко падна върху лицето на Червената водна биволица.

Ударите се сипеха от всички страни. Кънтенето на остриетата по ръба на щита зачестяваше, а под него, превита на кравай, Зари се бе спотаила заедно с единствения друг оцелял страж Ашбурад. Само преди минутка неговият щит се бе пръснал на безброй ситни трески, а стоманените обръчи бяха избръмчали във всички посоки.

Изпод съседния щит долетя хриптящото дишане на Жирод Виелицата. Четвъртитата му физиономия надникна само за миг изпод огромния лакът на великана до него, а после веднага се скри обратно.

- Ако скоро не измислим нещо, тука ще си пукнем, така да знаете! - кресна той, без да разчита на отговор.

Всъщност именно от него се очакваше да измисли нещо. Ако той не бе способен да го стори, значи наистина всичко бе изгубено.

Зари стисна очи и за кой ли път изръмжа от болка. Пред погледа й се гонеха шарени кръгове. С мъка се опита да протегне шия изпод щита, за да огледа положението. Трима от вражите бойци това и чакаха. Остриетата на дългите им копия забарабаниха отгоре в търсене на пролука.

За щастие черепът все още бе в ръцете на Жирод. Но не бе ясно още колко време щяха да издържат така. Както можеше да се очаква, числено превъзхождани с девет срещу четири, скоро след началната сирена "Копелдаците" бяха принудени да преустановят яловото си настъпление и да се окопаят на трийсетина крачки от противниковия отвор без никакви изгледи за пробив. А врагът съзнаваше много добре своето преимущество и никак не бързаше.