Векът на Лъва: August 2013

Monday 19 August 2013

УМНИКА - 24. ДИОН VII

Атлант, Атлас, Посейд, 5-та луна от 2496-то слънце от века на Лъва (12 485 г.пр.н.е.).

---ПОРАДИ СЪОБРАЖЕНИЯ ЗА АВТОРСКИ ПРАВА, ОТ НАСТОЯЩАТА ГЛАВА СА ПУБЛИКУВАНИ ОТДЕЛНИ ОТКЪСИ. ПОВЕЧЕ ИНФОРМАЦИЯ МОЖЕТЕ ДА ПОЛУЧИТЕ СЛЕД ИЗПРАЩАНЕ НА ЛИЧНО СЪОБЩЕНИЕ---

- Вярно, всеки учен ще каже, че работата му е да открива обективната истина и нищо друго. - заяви мрачно Дион. - Само че дълбоко в сърцето си той знае, че няма да получи и пукнат сребърник и може да се прости с надеждите си за повишение, че даже да остане бос и гол на улицата, ако поддържа твърдения, които само създават неприятности на работодателя му.

- Това е ужасно, не мислите ли? - съпричастно продума жената насреща му, вече напълно постигнала целта си.

- Така е. - съгласи се младежът, започнал да осъзнава какво означаваше всичко това за самия него. - Но това е действителността, в която живеем. В днешни дни светът е пълен с фалш и лицемерие. Вземете за пример нашите тъй наречени "учени". Те обичат да се събират заедно да пият до зори и да наричат гуляите си "симпозиуми". После публикуват резултатите от поръчковите си изследвания в нарочни списания, издавани от техните благодетели. За тях няма да прочетете в булевардните ежедневници като този тук. - той ядно смачка в юмрук крайчеца на грубата жълтеникава хартия. - На големите си събрания те гласуват и решават кое занапред ще се счита за обективната истина. И когато постигнат мнозинство по някакъв въпрос, гордо обявяват в своите списания, че "науката е единодушна".

Анере Аугиана ва-Накора се наведе напред и доволно положи мъничка длан върху ръката на умърлушения младеж.

- Да, уважаеми господин Дион. - рече тя. - Сега вече виждате какво имам предвид, когато Ви казвам, че преследването на обективната истина е най-безполезното занимание, което може да съществува. "Аз съм обективен" може да означава единствено "аз съм прав, а ти не си". Ако си изпълнявате задълженията точно както се очаква от Вас, Вие ще сте един наистина много уважаван учен. Даже може да влезете в историята. А Големите кинти ще продължат да се стичат в касичката Ви. Ако ли не - тогава най-вероятно ще свършите като просяк под някой мост. Изборът е изцяло Ваш, господин Дион!

Безмълвно, тя пристъпи към него. Мигът му се стори безкраен като вечността - сякаш като още едно неоспоримо доказателство, че времето може да бъде твърде относително.

- Халана... - името се отрони между устните му, а очите му я изпиваха цялата. - Халана. Чаках те. Толкова... много. Те чаках. Къде беше през всичкото това време?

Вместо отговор, тя преодоля последните няколко крачки разстояние, което ги делеше, и безмълвно се хвърли на врата му.

Някъде долу край масата някой изпъшка с досада. Но това сега нямаше никакво значение. В миг целият свят се бе смалил до този малък задимен ъгъл от Страноприемницата на Рака. Вселената се изпълни с ухание на теменуги. Дион вдиша дълбоко от познатия аромат и затвори очи, а в това време момичето обгърна шията му с ръце и обсипа страните му с тихи целувки, ситни като утринна роса.

- Прости ми... Прости ми, Дион. - прошепна в ухото му тя. - Аз бях такава глупачка!

- Не, не! - поклати безпомощно глава той и като нежно хвана в шепи лицето й, я погледна в очите. - Ти постъпи както мислеше, че тогава е било правилно. Но това сега не е важно. Да забравим за всичко. Ти си тук и аз съм тук.

- Ти си тук и аз съм тук. - повтори тя и като се пресегна с тънки пръсти, отметна назад русия му перчем и го целуна по носа.

Двамата се изкикотиха като хлапаци. Сега няколко любопитни погледа се бяха втренчили в тях от най-близките маси. По лицата на две-три от госпожите, все още награбили в ръка големите супени лъжици, пробягаха усмивки на умиление. Поредната влюбена двойка винаги се считаше за добра новина сред Петте канала.

- Никога, никога повече няма да те изоставя така. - зашепна Халана в ухото му и накара косъмчетата по врата му да настръхнат. - Заклевам се пред Майката и всичките Предци!

Дион отново я погледна в очите. Опитваше се да разчете мислите й. Искаше да съзре всичко, през което това тъй прекрасно създание бе преминало за последните няколко луни. Но не сега бе моментът. Някой ден той щеше да узнае истината - стига тя да бе готова да му я поднесе. А дотогава вече нищо нямаше да бъде от значение. Той бе тук и тя - също.

- Съжалявам само, че се подлъгах и продадох картината... - смутолеви той виновно. - Не биваше да го правя.

Сгушено в обятията му, момичето въздъхна. Ароматът на теменуги изпълваше целия му свят.

- Ех, Дион. - прошепна тя. - Аз вече съм тук. Ще ми нарисуваш още по-хубава.

До него момичето се разшава, както си лежеше по гръб. Топлата й десница някак неволно се оказа върху бедрото на полуразсъблечения й другар. Той едва доловимо потръпна от допира.

- Колко е прекрасно! - ахна Халана, а бинокълът все така шареше от единия край на ширналата се отгоре им чернота към другия. - И безкрайно голямо.

Като се насили да преглътне, Дион се прокашля и обясни:

- Вселената е едно страшно голямо място. Абе направо си е огромно. Наистина много, много огромно. Безкрайно дори. - той протегна нагоре ръка и описа голяма окръжност с показалеца си. - Някои казват, че ако някога успееш да я побереш цялата в главата си, лицето ти ще се разтопи и очите ти ще изпаднат от орбитите си. Толкова умопомрачително необятна е.

До него Халана изхихика.

- И з съм чувала нещичко за Вселената. - сподели тя. - Знам, че тя е, ами... всичко. Тя е всичко и нищо. Защото е безкрайна празнота. А в нея се намира всичко, което го има.

- Забележително! Браво на теб. - похвали я младежът и заметна перчем нагоре, за да престане да се навира в очите му.

- Ако в момента ние с теб се намираме на едно място, има голяма вероятност то да е някъде сред Вселената. - каза Халана. - А това си е доста голям брой възможни места. На прав път ли съм?

- Напълно. - кимна в мрака Дион. - Разбира се, за повечето хора Вселената не се простира по-далеч от съседния квартал. Ей там, от другата страна на Петия канал може би, където се намира любимата им кръчма. Или защо не малко по-нататък - до Рибния пазар на Площада на Водораслите. - той се спря за миг, за да изслуша звънливия смях на момичето. - За други пък Вселената е изпълнена със салата от марули, препечено говеждо и пенливо пиво. А понякога и гъсто бяло сладко от смокини! За останалите тя нистина е просто голяма празнота, тук-там набраздена от облаци прахоляк, ей така, колкото за разнообразие. Защото в прахта има толкова много вдъхновение, че направо да ти се прииска да си доизживееш целия живот, дето Майката ти е отредила!

- Да си призная, точно сега не бих отказала едно бяло сладко... - замечтано пророни Халана и като остави настрана бинокъла, се взря в лицето на младия изследовател.

- Не се и съмнявам. - усмихна й се той.

- Да, винаги има и такава опасност. Трябва да внимаваме какво си пожелаваме. - съгласи се Халана, а бинокълът вече се бе свлякъл сред треволяците встрани от одеялото. - А като си говорехме за музикални инструменти, трябва да ти призная, че най-любима от всички ми е кожената флейта.

Дребната й ръчица вече бе се спряла върху издутината пред белите гащи на младежа.

- Ъ... Кожена ли? - опули се той.

- Да, кожената флейта. Не си ли чувал за нея? - измърка тя.

- Аз... ъ... такова... - заекна Дион, усетил, че кръвта е на път да кипне във вените му.

- Е, нищо де, ще ти покажа. - момичето се прекатури настрана към него и го облъхна с уханен аромат на теменуги. - Тя не е съвсем като другите музикални инструменти. Но не е толкова трудно да я овладееш.

- Щом казваш... - осмели се да промълви младежът, застинал вцепенен така, както си лежеше по гръб с поглед, вперен в космическия безкрай. Топлият й дъх го влудяваше.

- Кожената флейта си плаче за внимание. - продължаваше да реди с мек глас момичето. - Тя иска специално отношение. Да се отнасяш нежно с нея. Налага се да я галиш, да я докосваш съвсем лекичко с устни, за да изкара най-великолепния звук.

Широките гащи прошумоляха, когато ловките пръсти на младата жена се заиграха с това, което се криеше отдолу.

- Ггъг... Не е трудно, казваш? - преглътна отново Дион.

- Не, разбира се. Веднъж хванеш ли му цаката, после всичко си идва на мястото от само себе си. Е, вярно, едни имат повече талант в това изкуство от другите.

- Изкуство, викаш... - промълви той, вече започнал да усеща странна лекота в слабините си.

- Да. Има си техники, които се научават. - мълвеше тя, докато разтриваше бедрата му. - Повечето не са кой знае какво чудо на чудесата. Може би като изключим онова с дълбокото гърло.

- О... - бе единственото, което успя да се изтърколи от устата му.

- Сещаш се. Кожената флейта и по едно друго нещо се отличава от обичайните флейти. - Халана го стрелна с дяволита усмивка и внезапно сграбчи събуденото в гащите му зверче. Дион изпъшка. - Виждаш ли, тя има само една дупка. Но ако знаеш как да използваш пръстите и устните си, можеш да предизвикаш цяла буря от чувства. И звуци, разбира се. Истинска музика за ушите! Чувствена и дива. Тя все се усилва ли, усилва, а накрая достига до бурни овации!

Saturday 3 August 2013

УМНИКА - 23. ДОКО VIII

Атлант, Атлас, Посейд, 5-та луна от 2496-то слънце от века на Лъва (12 485 г.пр.н.е.).

- Освен това, в днешно време децата не са никак глупави. - Келиан изглежда бе решил да бъде безмилостен докрай и да довърши своя противник в този спор. - Още от най-ранна възраст те осъзнават, че плътта притежава могъща сила и е най-мощното средство да постигнеш власт по най-прекия път и без особени усилия. Още преди да са проходили, те се научават да влизат под кожата на възрастните. А веднъж напипали тънката им струна, те започват неуморно да свирят на нея, за да получат онова, за което копнеят. Било то някое захарно лакомство, или пък най-новата играчка от витрината на магазина, а защо не и добра издръжка, която да харчат за забавления и гуляи със своите другари, вместо да се погрижат за своето образование например. - усмивката изведнъж угасна и лицето му придоби сериозен вид. - Уважаеми господин Капад. Нека не се заблуждаваме, че подрастващите нито за миг не са си и помисляли да използват наглед крехката си невинност в своя полза, за да изкопчат нещо ценно от нас, възрастните.

- Като какво например? - успя да отвърне Додо.

Ушатият направи гримаса, която при някои обстоятелства би могла да мине и за учтива усмивка и която нямаше нищо общо с тази на дребничкия старец на пейката.

- Закрила. И пари, разбира се. - каза той. - А защо не и простичкото и опияняващо чувство, че те владеят положението. И че държат в малкия си джоб могъщи люде.

- Като Председателя Дорделар ли? - обади се нахално Цоци.

- Навярно. - сви ремене Представителят и ускори крачка по последната част от пътеката, която водеше към широката бяла беседка с високия комин. - Но недейте да му го казвате. Той е един извънредно добронамерен човек. Поне докато не го настъпите умишлено по палеца.

"Подозирам, че той и сам си го знае", рече си Додо Капад, но предпочете този път да си замълчи.

Тя се поспря за момент и го погледна изпитателно в очите. Сетне кимна и продължи надолу.

- Всъщност днес хората са дотолкова привикнали с постоянните напъни на тази или онази потайна група да установи Нов световен ред, че ако поразпиташ наоколо, може да се окаже, че мнозина от тях дори виждат една освежаваща възможност в това всичко да е под властта на една-единствена група умници. Колко по-лесно е те да взимат всичките важни решения и после да носят цялата отговорност за неизбежните си провали! - звънливият глас на младата жена долиташе накъсано, докато тя припкаше бодро подир шестимата стражари. - Честно казано, би било твърде забавно да ги гледам тези умници, които и да са те, как се потят под тежестта на всичката тази работа. А през това време ние, обикновените поданици, ще си живеем живота тук долу из низините. Ще се влюбваме и разлюбваме, ще се събираме и разделяме, ще създаваме семейства и приятелства и общо взето страшно много ще се забавляваме.

- Пропускаш една подробност. - прекъсна я Додо. - Някои владетели дотолкова са се самозабравили, че са стигнали дотам, че считат всеки проблем за разрешим само чрез избиването на хиляди хора. Ако няма хора, няма и проблем - това е техният подход. Виждаме го навсякъде около нас, ако ли не в обичната ти Федерация. Не мислиш ли, че има такава опасност?

Тъмнокосата жена едва доловимо склони глава. Навярно за да не се препъне в поредното стъпало.

- Винаги я има. - съгласи се накрая. - Но не ти трябва световно правителство, за да имаш куп невежи главорези, дето са заграбили със сила властта и седят най-отгоре само благодарение на големите си пушки и яките си мечове. Те и така могат да си се разпореждат както си искат и да ти резнат главата, ако не им играеш по свирката.

Отначало му се стори, че това са само отражения от околните светлинки, които разноцветните лампи разпръскваха из залата. Но след миг по ръката му изплуваха странни линии и знаци и се заизвиваха като коренища, а сърбежът рязко премина в остра болка.

Додо простена с отчаяние. Опита се да се отдръпне от каменната маса, да направи няколко широки крачки назад и встрани от металната какавида. Но с ужас установи, че сега краката му не го слушаха.

Пулсиращата светлина на зеления кристал се засили, а туптящият сърбеж в ръката му се учести. Сега вече със сигурност знаеше, че зловещите знаци над китката му присветваха и потъмняваха ведно с ритъма на тайнствената машина пред него. От гърдите му се изтръгна глухо хъхрене, а в устата си усети познатия вкус на сусам и смокини. След няколко мига първият възкисел прилив на слюнка заля всичките му сетива и го накара да се олюлее. Но нещо го заставяше да стои изправен, а ръката му с мъчително треперене се прокрадваше все по-близо към каменната маса. Сякаш невидима сила го придърпваше напред и той бе съвсем безпомощен да й се противопостави.

С неистов писък направи последно усилие да се изтръгне от неочакваната клопка. Но вместо това, ръката му се стрелна напред и с остро прищракване се залепи за металния трилистник. Китката му се озари в разноцветни багри, а пръстите му мигом изтръпнаха. Зеленият триъгълен кристал огря лицето му с ослепителна светлина, а далеч отдолу буботенето прерасна в оглушително ръмжене. Гранитният под се разтресе едва доловимо.

В следващия миг, докато огнените кръгове все още играеха пред невиждащите му очи, Додо с крясък се изтръгна от хватката на кристала и се стовари по гръб върху твърдия под. С отчаяние се извърна, за да потърси помощ. Но от госпожица Церибела нямаше и следа.