Векът на Лъва: September 2013

Tuesday 24 September 2013

УМНИКА - 26. ЗАРИ VII

Атлант, Атлас, Посейд, 6-та луна от 2496-то слънце от века на Лъва (12 485 г.пр.н.е.).

---ПОРАДИ СЪОБРАЖЕНИЯ ЗА АВТОРСКИ ПРАВА, ОТ НАСТОЯЩАТА ГЛАВА СА ПУБЛИКУВАНИ ОТДЕЛНИ ОТКЪСИ. ПОВЕЧЕ ИНФОРМАЦИЯ МОЖЕТЕ ДА ПОЛУЧИТЕ СЛЕД ИЗПРАЩАНЕ НА ЛИЧНО СЪОБЩЕНИЕ---

- Значи да стоя далече от банките. - повтори тя. "И от твоята третина от бойното поле", рече на себе си.

- Именно. Особено когато нещата на пазара за ценни книжа се пораздвижат съмнително. - потвърди Лиртаск и нехайно преметна колчана с камите от единия край на пояса си към другия. - Тогава е най-опасното време. В мига, в който някой се усети, че цялата работа със създаването на пари и даването на заеми срещу обещание за по-късно погасяване е вятър работа, той ще поиска да си изтегли парите. А повлече ли след себе си още неколцина, нещата бързо ще заприличат на онези калните свлачища по брега на Мнесеус[41] под слънцето[7]. Тогава много се пази! - той положи влажна длан върху мощното тъмнокожо рамо на страховитата жена. - Изведнъж се оказва, че къщата, дето си я заложил срещу заема, въобще не струва колкото твоят посредник е твърдял в началото. И в един слънчев ден осъмваш без пукната пара, гол и бос, завит с купчина вехти картони зад някое бунище вместо легло. От хубавичката кукла с големите изисквания няма и следа. Изпарила се е яко дим. А стомахът ти къркори, все едно две армии се вкопчват една в друга на бойното поле.

- Лоша работа. - пророни Зари.

- Но аз сам съм си виновен. - сведе глава Лиртаск. - За всичко съм си виновен само аз. Кой да обърне внимание на предупрежденията? Не е като да не са ми ги пращали от банката. Даже много редовно ми ги пращаха. Първо дойде писмо: "Глупако, къщата ти не е златна мина! Поспри се за малко. Продължиш ли да харчиш със същата сила, ще ти вземем и двора с лозите, и лодката, че и вилата край Петия канал!"

- Ужас. - успя да вметне тя.

- А после дойде и друго: "Абе ти що за малоумник си бе!? Не разбираш ли какво означава твърдо ниво на залога? Ами добавена стойност на главницата? Не? Е, нито пък ние. Но не ние сме турили подписа си върху парче хартия, без да си имаме каквато и да е представа от съдържанието му. Честито, наивнико! Ти изгоря. Очаквай съдия-изпълнителя във втория ден на идната шестица[25]".

Високите й кожени ботуши заораваха в пясъка при всяко бясно оттласкване от земята. Под безспирните викове на многохилядната тълпа и глухото тупуркане на стотици крака по дървените дъски из трибуните, Зари сякаш бе навсякъде по арената. В един миг изскачаше иззад огромния щит на рижия великан, претърколваше се встрани, за да избегне поредното запокитено копие, а сетне се озоваваше на върха на атаката, сграбчила посинялата глава за косата, отбивайки с лекия си продълговат щит следващото замахване на вражеско острие.

В един миг, незнайно по какви пътища, тя се озова очи в очи с познат противник. Иззад крайчеца на високия щит надничаше омацаното с черни сажди лице на среброкосия. Отпърво той се опули насреща й, а сетне със светкавично движение посегна към пояса си, където висеше дълбоката му кожена кесия.

Ръката му се спря по средата на своя път, а очите му се разшириха въпросително. Страховитата черна жена стърчеше насреща му, извисена в цял ръст, стиснала голия ятаган в ръка и обвита в почти непрогледен облак прахоляк. Тя безмълвно го наблюдаваше.

За един кратък миг светът сякаш замря в очакване. Крясъците на озверялата тълпа долитаха до ушите й като далечно ехо, а тупуркането на гората от крака се бе превърнало в дълбоко буботене.

Тя кимна на Лиртаск от Зорд и започна бавно да се оттегля. Крачка по крачка, Заримунари напускаше опасния невидим кръг на измамно спокойствие, който изкусният стрелец бе осигурил около себе си. Ръката на бледоликия остана да виси на половината път към пояса му, където от широкия отвор на кесията все още стърчаха няколко черни дръжки. Скоро присвитият му зад високото укритие силует се изгуби сред задушливите облаци прахоляк.

Ушатият само сви рамене и като даде знак на останалите бързо да се изтеглят нататък, понечи да ги поведе към ниския кей.

Но насреща му се изпречи чужденецът с бакенбардите. Сега Додо Капад изглеждаше наистина много ядосан.

- Няма да мръдна оттук, докато не ми отговорите на един последен въпрос. - изрече той с твърд като кремък глас, който накара всички да се смръзнат. Доловил очаквателния поглед на държавника, младежът изрече: - Колко лъчи има слънцето?

Зари бе готова да се закълне, че кръвта в миг се бе стекла от щръкналите уши на мъжа с омачкания костюм.

Келиан ва-Мидор пристъпи неловко от крак на крак. Като че все още се двоумеше какво да отвърне. Чернокожата жена пристъпи нетърпеливо към двамата и сръга смутения големец по хълбока с дулото на пушката си.

- Отговори на човека и да се пръждосваме оттук! - изръмжа тя.

- Много добре. Разбирам, че сте разпознал старата парола на Синовете на Слънцето. - бавно отрони Келиан, а лукавата усмивка се бе изпарила яко-дим. – Колко ли лъчи има слънцето? Зависи дали го гледаш. Това е отговорът.

Мина известно време, преди някой да започне да диша отново.

- Зависи дали го гледаш? - повтори начумерено Додо и подсмръкна объркано, сякаш се чудеше дали не се опитваха да го преметнат.

Вместо клепоухия се обади Дион. В ръката си размаха бляскав лист от омачкан картон, а върху него бяха нашарени някакви причудливи линии и точки.

- Ами да! Колко лъчи има слънцето? Зависи дали го гледаш! - почти изписука той и се завъртя на пета.

"О, не! Още един от тези полудя", забели нагоре очи Зари и с ядно сумтене тръсна глава.

- Поведението на светлината като частица или вълна зависи от наблюдателя! Или по-скоро от това дали въобще някой я наблюдава или не! - продължаваше да бръщолеви пощурелият младеж, а неколцина от бойците го зяпаха с боязън - сякаш лудостта бе заразна болест и всеки миг щеше да порази и тях. - Но добре, добре, в тези неща ще задълбаем по-късно. Прави сте. Не е сега времето за това.

Thursday 12 September 2013

УМНИКА - 25. ДОКО IX

Атлант, Атлас, Посейд, 6-та луна от 2496-то слънце от века на Лъва (12 485 г.пр.н.е.).

В най-общи линии, поначало цялото събитие се състоеше в тридневно безспирно наквасване с всевъзможни алкохолни течности и преяждане почти до пръсване с твърда храна - за предпочитане от животински произход и съдържаща възможно най-много мазнини. Сред жителите на Изумрудения град имаше един любим израз: "охранен като след Фестивала". А това говореше само по себе си.

Според някои показания на очевидци, мнозина от участниците в щурия празник дори имали навика да бъркат с пачи пера дълбоко в гърлото си, за да предизвикат гадене, а след неминуемата повторна среща с обилния обяд, наново да се впускат в безжалостно плюскане, докато не се мръкне. След това настъпвал моментът да се отдадат на безразборни плътски удоволствия, като всички светлини умишлено се изгасяли, а другото се оставяло на милостта на късмета. На следващата сутрин нито някой роднина, нито пък познат, имал право да ти търси сметка за стореното. Дотолкова низко били пропаднали страстите на народа, че мимолетното натъпкване до краен предел с необятни количества храна и засищането на нагона се било превърнало едва ли не в самоцел за милионите участници. Поне така твърдеше анонимният автор на очерка, преди някак между другото да добави, че навярно още навремето всичко това е било прилежно планирано от жреците, а и добре дошло за управниците. Защото, съгласно неписаната мъдрост, малко развлечение за народа никога не е излишно. В противен случай той би си потърсил други начини за разтуха, а повечето от тях навярно не биха били по вкуса на никой властелин. Сигурно защото на някакво ниво фантазиите на простолюдието все бяха свързани с разчленяването на някой и друг добре охранен държавник на ситни късчета мръвка.

Там, където властваше Законът на Големите кинти, лишените от каквито и да било кинти се считаха за постоянно дремеща опасност за всеобщия порядък. От народната любов до народната омраза имаше само една малка крачка, както бяха установили управниците на най-великата страна на света. Подобно на почти прелелия язовир, който упорито напъва да скъса преградната стена и да удави плодородните поля, така и с опасността от тълпата най-добрият начин да се справиш бе да я държиш под око, но и сегиз-тогиз да й даваш свобода да се поизлее. За предпочитане в достатъчно широк улей.

Когато бурята от ръкопляскане поутихна, русият отново се обади:

- Сега сигурно се чудите защо ли пред вас ще застава някакъв самозван вълшебник-учен с празни рамки за очила на носа? Как защо? За да ви заблудя, уважаеми! Да ви излъжа. За да ви покажа как лесно се подвеждате и си правите погрешни заключения. - гласът му внезапно стана сериозен и дълбок. - Никога не забравяйте това, приятели. Светът често се оказва много по-различен и чудноват и от най-смелите ви предположения. Защото сетивата може и да са ни полезни донякъде, но те са измамни. Когато вълшебството на науката заговори, се налага да оставите всякакви предразсъдъци на входната врата. Зарежете здравия разум, изхвърлете го през прозореца! Той е безполезен. Единственото, което ви трябва, е логическа мисъл. И много, ама много веществени доказателства. - за да потвърди думите си, той отново вдигна фалшивите очила над главата си и бръкна с палци през празните им кръгчета. - Недейте предварително да решавате докъде могат да ви отведат доказателствата, защото можете да сте сигурни, че почти винаги ще се окажете изненадани! И имайте предвид, че ако дори едно-едничко свидетелство противоречи на научното ви твърдение, значи то е погрешно. И трябва да си измислите друго.

Този път ръкоплясканията траяха дълго. А Додо вече бе решил, че тази част от днешното празненство се бе оказала любимата му.

Дион поизчака, вдигнал глава и примижал към ясното небе, сякаш се къпеше в овациите на публиката. Накрая разпери ръце и се провикна през истинската говорителна тръба:

- А сега да си дойдем на въпроса! За моята история говоря. Но първо да направя едно много важно нещо. Тук някъде бяха истинските ми очила. Ще имам нужда от тях, за да виждам какво правят фокусническите ми ръце. А и да ви погледна за пръв път, разбира се. Така вероятно ще ми е по-удобно. Моите помощници ми казват, че си струва да се вгледам из някои от редовете. Я да видя?

Сред хор от смях и подсвирквания, той бръкна в страничния джоб на ризата си и като извади оттам нов чифт рогови рамки, бързо ги нахлузи на носа си. Сетне се огледа с любопитство из трибуните.

- Ох, не знам, не знам. - измърмори така, че всички да го чуят. - Май нямам голям късмет. Може би все пак очилата не се оказаха чак толкова голямо удобство!

Взривът от кикотене зашлеви Додо като приливна вълна. С изумление забеляза няколко млади момичета, изправени през два-три реда встрани от неговата ложа, да смъкват тънките презрамки на роклите си и да заголват пищна гръд в посока на арената. Сякаш искаха да опровергаят твърдението на оратора. "Хъм, нали когато свидетелствата говорят, учените мълчат", подсмихна се бегианецът, а до него Мишлето се кикотеше до изнемога.

- Грешите, уважаеми. - непознатият глас долетя някъде отстрани. Звучаше благ и мазен, но и достатъчно твърд, за да накара и най-обиграния държавник да се сепне.

С изумление Додо установи, че на не повече от десетина стъпки встрани от него, руменият Келиан ва-Мидор сега стоеше изправен, стиснал говорителна тръба в ръце. По набраздените му от ситните бръчици слепоочия, няколко вени играеха неспокойно.

- Работата е там, че ни се намира един такъв инструмент. - обяви ушатият Представител, а тълпата не можа да сдържи ахването си. - Изработен в най-древни времена от Предците. Той може и да ни служи да надникваме през Времето в определени подходящи дни на годината - като днешния, например. Но освен това, той може да отправя взор на огромни разстояния и да съзира и най-малките късчета светлина. Защото тъкмо в това се заключава целият му начин му на действие.

- Господин Келиан!? - сега Едомар не звучеше така уверен, както допреди малко. Сякаш бе осъзнал, че с намесата на ушатия Представител, изведнъж правилата на играта се бяха променили.

С разширени от изумление очи, Додо наблюдаваше как Келиан даде знак на неколцина войници в пясъчножълти униформи да се приближат. Те пъхтяха тежко, помъкнали някакъв странен предмет, висок колкото гардероб и покрит с широко шумолящо платно от кафеникав брезент.

Мъничките колелца в основата на странната мебел проскърцаха по дървените греди на пода на ложата. И тогава Додо се сети за ужасяващото премеждие в тъмния лабиринт на Бялата пирамида. Споменът нахлу в главата му като хладен полъх и накара невидимите мравки да запъплят по гърба му.

С широка лукава усмивка на лице, най-младият Представител в новия състав на Голямата дузина си пое дълбоко въздух. Гласът му прогърмя над претъпканите редове:

- Донесете Огледалото на Времето!