Векът на Лъва

Sunday, 23 June 2013

УМНИКА - 20. ДИОН V

Гемаролб, Гадейрос, Посейд, 1-ва луна от 2495-то слънце от века на Лъва (12 486 г.пр.н.е.).

---ПОРАДИ СЪОБРАЖЕНИЯ ЗА АВТОРСКИ ПРАВА, ОТ НАСТОЯЩАТА ГЛАВА СА ПУБЛИКУВАНИ ОТДЕЛНИ ОТКЪСИ. ПОВЕЧЕ ИНФОРМАЦИЯ МОЖЕТЕ ДА ПОЛУЧИТЕ СЛЕД ИЗПРАЩАНЕ НА ЛИЧНО СЪОБЩЕНИЕ---

- Не мисля, че се налага да обяснявам на уважаемите съдебни заседатели що е то оргия. Те и без това са достатъчно вещи по тези въпроси. - отривисто поде защитницата, а из залата прозвучаха откъслечни хихикания. - Но все пак нека опитаме. Да речем, че днес е четвърти ден[25]. А ако трябва да си говорим откровено, откъдето и да го погледнеш, четвъртите дни са си кофти работа, защото ни напомнят, че почивният ден[32] все още е далече. - одобрителни възгласи сред публиката. - И така, ти си седиш в кръчмата и изведнъж забелязваш, че там някъде в дъното край една от малките масички скучае сам-самичка една госпожица. Както си му е редът по такива места, тя не е твърде навлечена. Даже може да се каже, че вероятно й е твърде хладничко там в ъгъла, толкова далеч от огнището. - дребната жена се усмихна многозначително, а из залата прозвучаха и първите подсвиркания. - Но и можеш да се закълнеш, че тя не е от онези госпожици, дето веднага ще ти се нахвърлят на врата и ще се надпреварват да ти се кълчат в скута с надеждата, че ще ги наемеш за вечерта. - госпожа Анере поклати глава, а зад тила й конската опашка се заклати в отрицание. - Не, тя просто си седи ей там отсреща и бавно и свенливо отпива вино от чашата си. Ще ти се да я заговориш. "Е, какво пък, може и да е над трийсетте и вероятно все още живее с майка си, но какво толкова?", казваш си ти и преди да си се усетил, вече си приседнал до крайчеца на нейната маса и сипеш хвалебствия срещу й, докато я гледаш настойчиво в очите. А тя се изчервява, срамежливо навела поглед в скута си. - защитницата изпърха с мигли, може би за да покаже как би се държала една кокетка в такава ситуация. - "Ще да я поканя у нас, какво толкова имам да губя?", казваш си, докато вдигаш наздраве за добрите майки по света, които безкрайно уважаваш, задето са отгледали такива чудесни и скромни госпожици.

- Протестирам! - изведнъж прозвуча гласът на обвинителя, а не след дълго и високата му издължена фигура отново щръкна над отсрещното бюро. - Не виждам каква връзка има това с обвинението!

- Тихо, тихо, човече. - съдията му направи знак да си сяда и меко удари с чукчето по масата пред себе си. - Нека чуем цялата история...

- И тогава ти идва куражът и направо я питаш дали е съгласна да направите нещо по въпроса. - продължи невъзмутимо госпожа Анере, сякаш никой не се бе опитвал да я прекъсва. - Но, о не, преди да си се усетил какви ги приказваш, ти осъзнаваш, че така, както е прозвучал въпросът ти, излиза, че си имал предвид именно добрата й майчица. "Мръсник! Извратеняк!", възкликва възмутено тя, а плесницата й вече пари върху бузата ти.

- Добре, но едно нещо не мога да проумея. - осмели се Дион. - Чудя се как така адвокатите спят спокойно нощем, след като цял ден са се ровили в най-голямата помия на света и са били свидетели на какви ли не безчинства, че и дори им се е налагало неистово да защитават невинността на отявлени престъпници?

Бенал се усмихна насреща му и се пресегна, за да го плесне с длан по рамото.

- Ето, това вече е един добър въпрос, над който си струва да се замислим, нали? - рече той. - Ами какво да ти кажа, приятел. Трябва да разбереш, че мозъкът на адвоката не действа както този на нас, останалите простосмъртни. Нужно е известно количество налудничавост, за да можеш да я вършиш тая работа. Но и трябва да му знаеш мярката, да си наясно къде точно трябва да се спреш, за да не си навредиш сам. Признавам, аз не съм способен на такова нещо. Твърде лесно се увличам по какво ли не. Затова и отказах на баща си да го наследя във фирмата. А след това майка ми дори не се опита да ме убеждава повече. Но това не значи, че някога ще спре да ми го натяква.

"Хъм, това, че лесно се увличаш по какво ли не, вече съм го забелязал", помисли си Дион, но реши да си спести забележката. През последното слънце и половина Бенал го бе въвел в безгрижния живот, който навярно всяко богаташко синче водеше из градове като великия Гемаролб под Хълмовете. Времената, когато младият пришълец от дълбоката провинция бе прекарвал дните си под строгия взор на Майстор Адело в изучаване на тънкостите на сътворяването на посредствено изкуство, сякаш бяха останали в една друга епоха, далеч назад във времето. Сега му се струваше, че някой друг трябва да е изживял всичко това. Пред очите му се мержелееха единствено безкрайни маси, отрупани с полупразни бутилки, и разпрани пакетчета с шумолящи изсушени листа в тях. И всичко това му се сливаше в една размазана, непрогледна мъгла.

- Адвокатът винаги ще потърси слабото място в отсрещната страна, някоя малка пукнатинка в закона, където да може да напъха тънкото си пръстче с добре подрязаните си ноктета и да започне да човърка. - заключи Бенал Енакор. - Адвокатът разполага с всичкото търпение на света. Той ще човърка ли човърка, докато мъничката пукнатина не се превърне в огромна пробойна - достатъчно широка, та да си пъхне цялата ръка и да сграбчи това, което ответната страна е пазила за себе си най-ревностно отвъд преградата. - той направи рязко движение, стрелнал внезапно ръка напред, сякаш за да сграбчи невидима муха във въздуха. Кокалчетата на пръстите му изпукаха зловещо, когато сви пръсти в юмрук. - А веднъж стиснал, адвокатът никога не пуска. Той ще дръпне силно и ще ти донесе победата, като същевременно унижи противника. А с това ще осигури препитание за себе си и семейството си за още няколко луни напред. И така - до следващото съдебно дело.

Атлант, Атлас, Посейд, 2-ра луна от 2495-то слънце от века на Лъва (12 486 г.пр.н.е.).

- Някои от тези картини карали хората нервно да се почесват тук-там и особено където не ги сърби. Други пък престоявали с часове, втренчени в странните изображения, в търсене на някакво що-годе задоволително обяснение за налудничавите изпълнения на чужденеца. Но както често се случва с известните имена, никой вече не си и помислял да изкаже най-очевидното предположение: а именно, че старият Барус най-сетне се бил предал на безумието. Дори мустаците му вече не били толкова щръкнали, а по-скоро били унило клепнали, а в особено мрачните му моменти на умопомрачение - дори заплашително накъдрени. Но в същото време купувачи от близо и далеч продължавали да се тълпят на изложбите му, пулели се и се почесвали срещу чудноватите му произведения и изказвали предположения за посланието, което творецът навярно е искал да вложи в тях. И давали мило и драго, за да се домогнат до някоя от тези мацаници, само защото в долния десен ъгъл те носели подписа на великия Барус. А той само си седял на едно малко столче встрани от цялата тази суматоха, сучел мустак и тайничко се подсмихвал с чаша вино в ръка, докато златните слънца[13] подрънквали доволно в кесията му.

Едомар плесна доволно с ръце, сякаш току-що бе преживял един от онези омайващи моменти, когато големият откривател бива озарен от внезапно прозрение.

- Колко сте прав, господин Дион! А най-голямата ирония е, че повечето хора сигурно не биха разпознали и една творба на Барус Сипендо, даже ако я навиеш на руло и ги цапардосаш с нея по носа! - той се засмя. - Което само идва да покаже колко по-важно е това да си известен, отколкото да създаваш нещо наистина стойностно.

Wednesday, 5 June 2013

УМНИКА - 19. ДОКО VII

Атлант, Атлас, Посейд, 4-та луна от 2496-то слънце от века на Лъва (12 485 г.пр.н.е.).

- Има едно правило, което може и да не го намерите в никой официален документ, но което повечето от нас строго спазват. - заяви с дълбока убеденост техният домакин. - И то е, че за да имаш въобще някакви изгледи да седнеш на един от всичките онези дузина дузини неудобни столове с гадните зелени тапицерии в Изумрудената зала, трябва задължително нещо да не си наред с главата. - той пак се изкиска и се пресегна към една гарафа с разредено вино, за да налее на младите си гости. - Затова и ще видите толкова много побелели коси наоколо - с напредването на годинките на всекиго от нас неминуемо започва да му се разхлопва дъската. И тъкмо когато вече е постигнал всичко в живота, натрупал е големи богатства и когато в един хубав ден по някаква необяснима причина реши да се озърне назад и с недоумение се зачуди какъв ли е бил смисълът на всичко това, и когато рано или късно си зададе въпроса "а сега накъде", най-естествената следваща крачка изглежда е да влезе в голямата политика.

- Да, трябва да призная, че и моите скромни наблюдения сочат същото. - успя да вметне Додо, но веднага съобрази, че неговите впечатления за света на политиката бяха твърде нищожни в сравнение с тези на когото и да било в тази сграда, особено като се имаше предвид, че са били натрупани в някаква треторазрядна държавица на задника на географията. Затова той предпочете да си замълчи.

- Чудите се защо ли е така? - попита Лориан ва-Мидор. - Честно казано и аз недоумявам. Но все пак ето ме, и аз съм тук, сред всичките тези старчоци. - той още повече изпъчи шкембе, сякаш за да подчертае думите си. - Може би причината за всичко това е, че съществува само едно нещо, по-опияняващо от големите кинти. И това е голямата власт. Защото, каквото и да Ви разправят, кинтите наистина са само едно средство. А крайната цел е да притежаваш толкова власт, че останалите хем да се страхуват от теб, хем да те уважават. Въобще уважението, породено от страх, е най-силното чувство, което може да съществува на света!

- И естествено, ако има едно място, където е струпана най-много власт в целия свят, то несъмнено в момента ние се намираме точно на него, нали? - усмихна се Додо и доволно засука мустак, а с крайчеца на окото си забеляза как до него Цоци одобрително кима с глава.

- Много е просто, господа. И дами. - сви рамене Секретарят, докато тежко присядаше обратно зад високото си бюро. - По същество, поглъщането на едно дружество от друго не е никак сложна работа. Питайте нашите гости, ако искате. И тук остава в сила Законът на по-големите кинти. Виждате ли, когато управителите на първото дружество сметнат, че ще бъде в тяхна изгода да прецакат някое друго, по-малко дружество, те изпращат писмо до неговите управители, в което ги известяват с колко много пари разполагат. В такъв случай управителите на второто дружество ще гледат веднага да направят проверка с какви точно средства разполагат те самите. И ако кинтите им се окажат предостатъчно да посрещнат заплахата, те ще изпратят обратно писмо, в което ще се изсмеят злорадо на първите. Вероятно ще използват някои неприятни думички в писмото и надълго и широко ще споделят със своите противници какви смотаняци са родили клетите им майки.

Край масата се чуха кискания. Додо забеляза, че момичето до него също тихо хихикаше под носа си.

- Но интересното идва, ако се окаже, че второто дружество разполага с по-малко средства от необходимото. - Лориан намигна на останалите. - Тогава неговите управители ще прекарат няколко дни в трескави опити да установят с каква част от личните си спестявания са склонни да се разделят вложителите. Нали се сещате - онези, които са им поверили богатството си и са им заръчали да го умножават при умерен риск. Каквито са и много от вас, уважаеми. - той скръсти ръце пред гърдите си. - Ако парите пак не стигат, управителите ще се домъкнат до вратата на собственика на дружеството и ще почнат да му циврят на главата, за да кихне още кинти и да спаси положнието. Ако хленченето им се окаже недостатъчно, тогава нещата вече отиват на зле. В повечето случаи, когато едно дружество вземе, та реши да прилапа така някое друго, неговите съгледвачи първо много добре ще са проучили нещата и ще да са съвсем наясно с какви възможности разполага или би могъл да разполага вражеският лагер. Така че е голяма рядкост по-малкото дружество да оцелее, след като веднъж е било набелязано за отстрел.

- Сигурен съм, че уважаемият Келиан има достатъчно смели идеи за политиката на бъдещото правителство. - произнесе с твърде официален тон бегианецът, а вътрешно направи всичко възможно да заглуши онзи яростен гласец, който се опитваше да се изтръгне на свобода, също както почти го бе сторил на срещата на Комитета по Международна политика.

- О, разбира се. - отвърна младият Представител. - Някои от моите предложения, струва ми се, ще допаднат на повечето Представители. Смятам първо да ги предразположа с един не толкова спорен въпрос. Като за начало можем да започнем с въвеждането на Свръхпакетите.

- Сръх-какво? - обади се Цоци с любопитство.

- Това са големи открити сметки в банките, в които всеки може да излива колкото кинти си поиска, без да му се налага да разкрива своята самоличност, стига да желае безвъзмездно да подкрепи предизборната кауза на някой определен Представител. - обясни с нескрита гордост младият член на фамилията ва-Мидор. Додо нямаше как да не забележи, че той умишлено се опитваше да говори бавно и да подбира възможно най-простичките думи, сякаш имаше пред себе си първолаци. - Общо взето това са едни бездънни касички, чрез които всеки гражданин на Федерацията или група или сдружение на граждани могат да дадат по едно финансово рамо на своя избраник и така да му помогнат да си намести задника на един от онези зелени столове там долу. - той посочи към широката зала, където последните Представители вече чинно заемаха местата си.

- И този избраник след това ще гледа да прокарва закони в полза на онези, които са излели някакви пари във въпросната касичка, нали? - Додо се изкуши сам да довърши разказа на своя домакин.

- Разбира се! - сви рамене Келиан ва-Мидор. - Че за какво иначе ще се трошат всичките тези кинти? Те ще му помогнат при изборите, а после той ще им се отплати с някоя и друга дребна услуга.

Friday, 24 May 2013

УМНИКА - 18. Зари V

Зеления нос, Кафевите земи, 10-та луна от 2493-то слънце от века на Лъва (12 488 г.пр.н.е.).

- Като цяло, туй пиратите не сме лоши хора. - сякаш се опитваше да се оправдае капитанката. - 'Сички по някое време сме били обикновени хора с обикновен живот. Аз например нявгаж си имах кръчма в Ог, недалече от великия Олмо с бронзовите кубета. По-скоро кръчмичка беше. Или кръчме. Ама се оказа, че не'й лесно да се опра'яш току-така с онез' мръсни управници. - тя гневно изруга под носа си. - Само ти се навират в личните работи. И все ти искат да си плащаш за туй, после за онуй... И не те оста'ят на мира! Накрая се случи тъй, че останах без пукната пара. И ща не ща, се принудих да се върна към пиратството. По-доходоносно е, без съмнение. Стига да ти стиска да резнеш няколко тикви.

- Върнала си се към пиратството? - отбеляза Зари. - Нима по-рано, преди да станеш честна ханджийка, също си се занимавала с този, хъм, почтен занаят?

- О, туй вече е една дълга и предълга история. - изкикоти се Ерил. - Някой ден ш' ти я разкажа цялата. И не че бех кой зна’й колко честна като ханджийка. Както и да е. Мисълта ми е, кое ‘й най-важното нещо, за да станеш истински пират? Пиячката, на първо място!

Тя се зае да налива на гостенката си от разреденото вино с треперлива ръка и къде разля половината, къде уцели гърлото на бокала. Сетне се пробва да налее и на себе си. Цялото усилие й отне около две минути.

- Бира, бренди или вино... к'вото успееш да намериш по тез' размирни морета, все ‘й добре! - най-сетне изрече тя и изхълца. С което затвърди съмнението на Зари, че бе пияна. - Е, предимно разредено вино кат' туй тука, ама к'во да с' прави. В днешно време даже най-великите пиратски капитани трудно с' добират до нещо по-така.

Възрастната жена подаде чашата на своята събеседница и продължи:

- Така че пий! Льокай до насита! Колкот' повече с' наливаш, толкоз по на пират ш' го докараш, ш'знайш! Даже накрая може да с' научиш да викаш с дрезгав глас, "Що пак свърши виното, а!?" Ха-ха-ха-ъъгх.

Тя избухна в глуха кашлица, сякаш се бе задавила от твърде бързата глътка. Зари се надвеси над нея и услужливо я потупа по гърба.

Хилея, Аталия, 9-та луна от 2494-то слънце от века на Лъва (12 487 г.пр.н.е.).

- Нека не си кривим душата, друже. - изрече с искрено убеждение повелителят на клошарите. - Пълната жена може и да е огромна, но пак си е жена. Няма нещо, дето едно обикновено момиче да може да направи и което едно пълно момиче да не може да повтори. Е, с изключение може би на това да си докосне пръстите на краката, да носи късо бюстие, да язди кон... Или пък... - той се позамисли за момент. - О, я забрави това последното. Всъщност не е много добра идея такова женище да язди каквото и да било. Особено някой мъж. Освен ако той не е от по-приключенски настроените. От опит ти казвам, видът на всичките тези тресящи се телеса, дето заплашват да те задушат под себе си, може да ти остави траен отпечатък в съзнанието. Сериозно ти говоря, среднощните кошмари ще те преследват с години!

Зари за миг съжали бедния моряк от първия ред, чиито колене в момента сигурно крещяха за милост с пълна сила. За щастие, Нези тъкмо бе приключила своя изкусителен танц и, се канеше да премине към следващата маса. А омайната песен все така се лееше от сочните й устни.

- Но ти вече си в плен на неотразимия й чар, защото тези пълничките нали все са едни добри души? - Хохо кимна на пълното момиче и й щракна с пръсти, за да се приближи. - Виж я само тази каква усмивка има. Ти вече безнадеждно си заграден в ъгъла. Затиснат си и няма мърдане. Което е добре, защото така нещата стават много прости - вече нямаш накъде да бягаш, така че какво толкова има да му мислиш? Е, твоите приятелчета може и да ти се смеят зад гърба, но пък нали няма да осъмнеш сам, забил нос в някоя локва зад кофите с боклук? - той поглади рошавата си червена брада и сниши глас, сякаш щеше да им довери някаква голяма тайна. - А пък, освен ако наистина не си падаш по тази част, най-добре е после да не споменаваш, че... ами... възможно е... нали се сещаш... винаги има някакъв риск... на сутринта да си се влюбил, така да се каже. И тогава - о, ужас! Ти наистина си един извратеняк! Най-добре ще е да се хвърлиш от моста, вместо да продължаваш да живееш под него!

Киканеган, Ейр, 2-ра луна от 2495-то слънце от века на Лъва (12 486 г.пр.н.е.).
---ПОРАДИ СЪОБРАЖЕНИЯ ЗА АВТОРСКИ ПРАВА, ОТ НАСТОЯЩАТА ГЛАВА СА ПУБЛИКУВАНИ ОТДЕЛНИ ОТКЪСИ. ПОВЕЧЕ ИНФОРМАЦИЯ МОЖЕТЕ ДА ПОЛУЧИТЕ СЛЕД ИЗПРАЩАНЕ НА ЛИЧНО СЪОБЩЕНИЕ---

- Ако питаш повечето хора от нашия бранш 'къв е смисълът в т'ва да си пират, - избърбори някак по-бодро старицата, - Те ш' ти отвърнат, че са в занаята или зарад' кучките, или зарад' плячката, или зарад' пиячката. Колко мъжествено от тяхна страна, нали? - тя пое отново бокала и отпи няколко дълги глътки. - Всъщност ш' ти кажа, че цялата работа е зарад' славата. Ако бях си останала в оназ скапана кръчма някъде там в Ог, дос'я да съм народила цяла челяд и да съм наобиколена от дузина обични внучета. Те по цял ден щяха да ми надуват главата със сладникавите си детски песнички, да ми с' катерят по врата, да ми мачкат цветята в градината и да ми пикаят в чехлите. И 'сичко туй щеше да е много прекрасно - до деня, в койт' Майката реши да ме прибере при себе си.

Тя блажено се ухили срещу Зари, която без да се усети отвърна на усмивката й. Дори пред лицето на смъртта, Страховитата Ерил запазваше високия си дух. Ето затова младата жена я обичаше толкова много. Та нали тя й напомняше по безброй начини за Майката на Народа, загинала така трагично от ръцете на омразните атланти. "Нирамел Баварим ва-Лириниана, някой ден ще те открия и ще ти извия врата като на пиле", неведнъж си бе шептяла Червената водна биволица, дорде накрая неспокойният сън не я отвлечеше в прегръдката си.

- Е, с'я Майката май е на път точно туй да стори с мен. - отбеляза старицата като че на себе си. - И мож' да си сигурна, че няма да видиш ник'ви хлапета да щъкат около студеното ми тяло, след кат' издъхна. Само песента на чайките ш' огласи палубата на "Мидата", докат' спускате старата Ерил в дървен сандък върху морските вълни. И акулите, барабар с ваш'те приятели делфините и останалите рибоци ш' ми правят компания, когат' потъна на дъното, вместо гадните бели червеи.

Пламъците отново лумнаха в очите на старицата, докато тя говореше в унес:

- Но мой'то име ш' остане след мен! Моряците ш' пеят старите си песни за добрата стара Ерил, дет' нявгаж била страшилището на моретата. И майките ш' шептят на децата си, когат' навън с' стъмни: "Лягай, мама, че да н' дойде Страховитата да те завлече на дъното на морето!" Ей туй, драга моя, е истинската награда за пиратския живот. Не сандъците с жълтици и не торбите с перли! - тя за кратко се замисли над последното. - Е, и жълтиците помагат, да ти кажа. Ей там, пресегни се, драга, и ми подай онзи свитък.

Friday, 17 May 2013

УМНИКА - 17. Доко VI

Халдера, Атлас, Посейд, 3-та луна от 2496-то слънце от века на Лъва (12 485 г.пр.н.е.).

- Ето например погледни този панаир на верите. - тя махна с ръка към високите шатри наоколо. - Тук всяка религия, която в момента има поне неколцина последователи по света, си има свой представител. Малки религии и големи религии. Култове или цели църкви. Проповедници и свещеници, жреци или просто шамани. Попитай когото си избереш от тях и скоро ще разбереш, че цензурата поначало е рожба на религията. И защо ли? Ами защото всяка уважаваща себе си религия учи своите последователи, че всичко онова, за което нямат обяснение, е такова, каквото е, по заповед на някакъв разумен и всемогъщ господар, който си седи някъде там горе на небето. И за него няма нищо по-забавно от това да решава вместо хората кое е нравствено допустимо и най-полезно за тях, какво трябва и не трябва да знаят, какво трябва или не трябва да мислят. И на който му скимне да поставя под въпрос всичките тези разпореждания, го обявяват за изменник на вярата и скоро остава сам-самичък. Или направо го прокълват да гори във вечния Ад, както твърдят някои по-изкукуригали фанатици като Синовете на слънцето например. И тогава този дързък единак се озовава притиснат в ъгъла, останал сам срещу стената от мълчание. - тя го погледна сериозно в очите, а от игривите пламъчета сега не бе останала и следа. - А кой ли иска да живее такъв живот? Никой, който е с всичкия си, разбира се. Затова хората са послушни. И вярват в каквото са били приучени да вярват, още преди да са проходили.

- Но това е ужасно! - успя да продума Додо.

- Не знам дали е ужасно, господин дипломат. - за пореден път го сръга тя. - За тях, управниците, важното е, че действа безотказно. И така мирът и спокойствието царуват сред хората, поне докато на онези горе не им доскучае и не решат да им наредят да се строят в редичка и да грабнат пушките в името еди-каква си благородна кауза. В смисъл, че я е измислил някой благородник. Но всъщност като се замислиш, хубавото му е, че през повечето време из повечето краища на света не се случва почти нищо интересно, да не говорим пък за нещо, свързано с насилие. – Цоци му намигна лукаво. – Да, хората умеят да ценят мира. И управниците с готовност им го дават. Стига да не задават твърде много въпроси. И да не търсят сами онова знание, което не е за тях, защото не са узрели за него. Който дръзне да го направи, рискува да остане самичък срещу всички. Ето, в това се крие силата на цензурата!

- Така. Забравете за всякакви проблеми, съмнения, несигурност. Да, точно така. - продължаваше да реди добре отработената си реч заклинателят. - Също както на онова тържество с многото ядене и пиене, дето наскоро го посетихте. Или може би скоро ще посетите едно такова тържество, Кашмарунд все още не го вижда много ясно това. - той бързо избърса с палец една упорита вадичка от страната си. - На Кашмарунд понякога минало и бъдеще му се сливат ведно. Просто ги вижда, все едно са му пред очите. И понякога не знае кое точно гледа. А може пък и да гледа нещо, което се случва точно в този момент, но в една друга действителност. Която може би щеше да се случи тук и сега, ако уважаемият господин бе постъпил другояче.

- Как другояче? - изстреля устата на Додо, преди да успее да стисне езика зад зъбите си.

Неколцина лица за миг се обърнаха с любопитство към него, но скоро отново се втренчиха в резена шунка, който минаваше за лице на хипнотизатора.

- Не е ясно. - каза той. - някъде назад в миналото господинът може да е имал някакъв избор. Можел е да постъпи по няколко възможни начина. И като е избрал единия, той е създал една своя реалност и е зачеркнал всички останали реалности, които също са можели да му се случат. - всичко това вече звучеше твърде познато на Додо и този път той дори не си направи труда да сподави последвалото изсумтяване. Гологлавият мъж с дебелите очила обаче продължи с равния си глас: - Но това не означава, че тези действителности не съществуват. Напротив, съществуват си и са си съвсем истински. Просто не се случват тук, а някъде много, много далеч, на другия край на мирозданието.

- Да не искате да кажете, че безброй такива като мен в момента съществуват някъде, докато аз съм си тук? - преди да се усети, се обади Додо, внезапно изпитал непреодолимото желание да стигне до дъното на цялата тази история. Тя напоследък се повтаряше твърде често и от прекалено много странни хора, за да няма поне частица истина в нея.

- Разбира се! - потвърди Кашмарунд. - Така излиза. Може би. Вероятно.

Все така облегнат на парапета зад себе си, зловещият Валиладур ва-Ролатар извади малко огниво и се приготви да го запали. Пред него няколко страници сред книжната купчина се разлистиха на вятъра.

- Забравете за всичките онези измислени идоли, които цял живот са ви набивали в главите! Още от малки са ви водили в местния храм във вашия град или село, да се поклоните пред измислените каменни статуи на отдавна споминалите се Предци, или да запалите някоя лампа пред олтара на Огнения бог, или пък да забучите по една клечка в земята и да се надявате, че от нея ще поникне нещо, сякаш така ще умилостивите Майката и ще я накарате да ви пощади при следващото природно бедствие. - татуираното му лице се намръщи. - Но истината е, че нещата не стават така. Вече сигурно сте го осъзнали. Нищо на този свят не се случва по някаква причина, а още по-малко пък зависи от вашите действия. Всичко става напълно случайно! Включително и вашето раждане. Вие сте просто една пренебрежима цифра в едно безкрайно дълго уравнение, попаднала в него благодарение на щастлива случайност. То може да съществува и с вас, и без вас. Винаги го е имало и ще остане тук далеч, след като изчезнете. На Вселената не й пука дали вие сте тук и сега, или някъде другаде и по някое друго време, или въобще никога няма да се появите никъде. Не й пука!

- Тогава какво да правим с живота си? Въобще какъв е смисълът да се живее? - обади се някой.

Додо рязко се извърна, различил познатия глас сред тълпата. Да, това отново бе онзи, нахалният младеж със сламенорусия перчем, който се бе оказал такъв досаден трън в петата на заклинателя Кашмарунд. "Тъкмо се чудех къде ли потъна този", помисли си бегианецът.

- А, виж. Това е един много добър въпрос. - ухили се проповеднукът. - Как Ви беше името, драги?

- Дион Пиронел ва-Линомалия на Вашите услуги.

- Добре, Дион. В това е голямата мистерия. Всеки трябва сам да потърси смисъла за себе си. - зяви Валиладур. - Защото за всеки той е различен. За теб може да се окаже да помагаш на слабите. - посочи нейде из множеството лица. - За теб пък - да дариш потомство на мъжа си. Да отгледаш деца и да им предадеш своята мъдрост. Или просто да се радваш на всеки миг, който случайността ти е отредила на този свят. - той пак разпери ръце. - Във всеки случай смисълът не е да следваш правилата на някакви други хора, които те са си изсмукали между пръстите и са ги записали в някаква дебела книга преди хилядолетия, само защото така им е било угодно и защото са искали да нагласят играта в своя полза.

Saturday, 11 May 2013

МИШОКА - 16. Мат II

с.Мостово, България, 4-та луна от 2020-то слънце от века на Рибите (2020 г. от н.е.).

- Каквото щете вярвайте, драги. Няма да ви преча. Аз съм виждал данните в нашия Отдел и си оставам на моето си мнение. - той шумно отпи дълбока глътка от водната чаша. - Но има го и тоя момент. Имаше преди време един учен, който много се изложи, след като се опита да измисли някаква формула за изчисляване на вероятността да съществуват извънземни цивилизации. Или май за установяване на техния брой беше. Или май се отнасяше за броя извънземни посещения в древността, които са имали в резултат основаването на първите човешки цивилизации. В нашата литература изобилства с такива теории. - той се озърна в очакване да срещне разбиращи погледи. - Нали се сещате, разни мистериозни монолити, дето е нямало никакъв начин нормални човеци да са ги домъкнали от хиляди километри разстояние и да са ги нахлупили един върху друг. Защото когато нямаш друго обяснение, на помощ винаги идват извънземните. Или нещо такова. Както и да е.

Той се шляпна по дебелия корем и с отработено мълниеносно движение метна една кисела краставичка в устата си. След това продължи с мляскане:

- Ако не ме лъже паметта, имаше няколко критерия, които този човек беше изразил под формата на коефициенти и които трябваше да се умножат един с друг, за да се получи някаква вероятна бройка на извънземните цивилизации из галактиката. Единият май беше колко на брой страховити мистериозни монолити са били открити в земите на дадена землянска цивилизация от древността. Другият беше каква част от тези монолити се ползват от хипитата и ню-ейдж маниаците в днешни дни, за да получат небесно просветление. И да си отворят чакрите. И третото око, евентуално. Абе въобще, щуротии!

Матей се засмя заедно с останалите. Ето, че сега вече този странен руснак говореше на неговия език!

- Може би е така. - отвърна американката и се усмихна на възрастния си колега. - Всеки от нас е чувал за тези коефициенти. И знае, че другият важен фактор е броят на древните цивилизации, които реално са имали възможността и технологиите да издигат подобни странни и най-вероятно напълно непотребни от практическа гледна точка постройки. Но трябва да се вземе предвид и дялът на онези сред древните, които не са били твърде потайни и срамежливи, за да се покажат пред света по такъв грандиозен начин.

- Онези в Египет и Мексико определено не са били от най-срамежливите! Ха-ха! - отбеляза Деянов.

Но това, което наистина бе накарало дъха му да спре, бе сцената, разкрила се долу върху пода на дълбоката зала, на не повече от десетина метра под мястото, откъдето сега надзърташе. Три човешки фигурки бяха застанали една срещу друга, стъпили неподвижно на широко разтворените си крака. Матей разтърка очи, за да се увери, че не сънува. И тримата бяха мъже, обути в гладки панталони с прав ръб и тъмни, може би черни сака без никакви отличителни знаци. На главите им се мъдреха най-нелепите кръгли бомбета, които някой би очаквал да види на подобно място.

„Не ми изглеждат твърде извънземни“, мина му през ума. Той понечи да каже нещо на г-ца Къркланд, но внезапното раздвижване долу отново прикова вниманието му. Единият от тримата вдигна ръка така рязко, че на вцепенения наблюдател горе му се стори, че между първоначалното и крайното й положение липсваше всякакъв промеждутък. Сякаш в единия миг дланта на непознатия бе стояла плътно прилепена до хълбока, а в следващия се бе озовала вдигната над главата му. Чу се едва доловимо свистене.

Последвалите няколко движения не можеха да подлежат на никакво обяснение. Матей бе готов да се закълне, че никой закон на физиката не би позволил на човешко същество да се движи по този начин. Трите фигурки се стрелнаха няколко пъти от единия край на тясната площадка на залата към другия. Но и това сякаш не бе най-подходящото описание на действията им. Те сякаш преодоляваха разстоянието, без да се движат - в един момент всеки от тях стоеше застинал на едно място, а в следващия вече и тримата бяха на друго. Мъжете размятаха ръце и крака във всички посоки, като че изпълняваха странен източен боен танц. При всяка размяна на позициите ушите му долавяха съвсем отчетливо избръмчаване, сякаш картечен откос запращаше сноп куршуми покрай него.

Матей се опита да извика нещо, но гласът му бе потънал дълбоко в гърдите му и оттам успя да се отрони само приглушено хриптене. Когато отново погледна през отвора навътре в пещерата, двама от странните мъже с бомбетата се бяха строили лице в лице срещу третия. Ръцете им бяха застинали в нападателна поза, готови всеки миг да се стрелнат напред със скоростта на светлината. "Те са двама срещу един. И тази схватка изглежда продължава вече доста дълго", мина му през ума, докато извръщаше глава настрана, за да види докъде бе стигнала Кели с катеренето. Искаше му се да й кресне да спре. Та тя щеше да се опита да влезе вътре! А идеята не бе никак добра.

https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjLF0uwF59dJ_c_JWssTNWsztxs8LlpOyUmcIDW_RXH31sEPMuq3wAXdDkE_DLkvs_i4e6Dthx-qS_7jWkbjL_q36yKExnef4ENpWAdzJp3MHT5uyTD9jBdKDHT9AH150GeRSo52yOBKL7e/s1600/kirkland.jpg

Thursday, 25 April 2013

МИШОКА - 15. Дион IV

Гемаролб, Гадейрос, Посейд, 7-ма луна от 2493-то слънце от века на Лъва (12 588 г.пр.н.е.).

---ПОРАДИ СЪОБРАЖЕНИЯ ЗА АВТОРСКИ ПРАВА, ОТ НАСТОЯЩАТА ГЛАВА СА ПУБЛИКУВАНИ ОТДЕЛНИ ОТКЪСИ. ПОВЕЧЕ ИНФОРМАЦИЯ МОЖЕТЕ ДА ПОЛУЧИТЕ СЛЕД ИЗПРАЩАНЕ НА ЛИЧНО СЪОБЩЕНИЕ---

- Нека го обясня така. - смили се Дион, когато осъзна, че втрещената му слушателка не е разбрала нищичко от налудничавите му брътвежи. - Нали много обичате влакове? Добре, да речем, че си стоите на перона на гарата, а един влак минава отляво надясно. А сега да си представим, че по средата на един от вагоните светва лампа. Една от тези новите, дето са толкова ярки.

- Аха... - промълви госпожата, а челото й се сбръчка в мисловно усилие.

- От Вашата гледна точка като неподвижен наблюдател на перона, вагонът вече се е придвижил напред в момента, в който светлинният лъч ще достигне края на вагона. Но за мен, който пътувам във влака, това не е така. Аз ще видя, че светлината достига задната част на вагона в същия момент, в който тя ще достигне и предната част. За мен тя ще е изминала равни разстояния в двете посоки, защото е тръгнала точно от средата.

- Това е ясно. - жената сви рамене. - И къде е проблемът?

- Проблемът е, че времето, което на светлината й е било необходимо, за да достигне задната част на вагона, е било различно за двамата наблюдатели. - Дион бе готов да литне във въздуха от въодушевление. - Но и в двата случая става дума за един и същи лъч светлина, който така или иначе винаги пътува с една и съща скорост, независимо дали наблюдателят се движи заедно с него, или стои на едно място!

Тримата помълчаха известно време.

- Но как е възможно всичко това? - прозвуча по някое време неувереният глас на жената.

- Може да има само едно обяснение, нали? - обади се мустакатият господин и свали за кратко кръглото си бомбе, за да избърше с ръкава си невидима прашинка от върха му. Сетне го върна върху главата си.

- Така е. - Дион не смееше да обяви заключението си, сякаш самото му произнасяне на висок глас щеше да сложи началото на ред събития, които в крайна сметка щяха някак си да доведат до свършека на света или нещо подобно. - Възприемането на скоростта и времето зависи от самия наблюдаващ. То е относително. Единственото постоянно нещо в цялата работа е скоростта на светлината. Това, което променя скоростта си в зависимост от движението, е времето!

- Виждате ли, повечето играчи си въобразяват, че тук става въпрос за малко аритметика и много късмет. - сподели той. - Не знам, аз лично не съм забелязвал да има някаква аритметика, но пък когато добрият късмет ти кацне на рамото и имаш ден, ей вярвайте ми, ще бъдете върхът! - той хвърли завистлив поглед към девойката със сребърната перука. - Скоро ще забележите, че колкото повече поредни раздавания печелите, толкова повече приятно разсъблечени девойки ще се скупчат около Вашия край на масата. Защото, братле, трябва да знаете, че на този свят няма нищо по-привлекателно от успеха!

С това Дион нямаше как да не се съгласи, затова само кимна с глава.

- И така. Да видим с какви пари разполагате. - най-сетне си дойде на думата неговият учител по хазарт. - След малко раздавачът ще Ви даде карти. Отначало може и да Ви се стори твърде сложно, но това е измамно. Веднъж като му усетите цаката, няма да имате спиране. Изглеждате ми умен младеж, според мен сте обещаващ играч. А повярвайте ми, аз имам нюх за тия работи.

Двамата изчакаха търпеливо, докато дамата с дебелите устни непохватно подхвърляше по една карта на всеки от насядалите около масичката. А долу сред ливадата щурците все така цвъртяха своята песен.

- И така. Да направим едно пробно разиграване. Сега картите са у Вас. Кое е първото нещо, на което трябва да обърнете внимание, след като сте си ги подредили по цветове? - Бенал услужливо помогна на своя ученик да разгърне картоненото ветрило пред лицето си. - "С какво разполагам?" Това трябва да е първият въпрос. А веднага след него: "А той с какво ли разполага?" После следват малко по-сложните. "С какво си мисли той, че разполагам?" И също: "С какво ли си мисли, че аз мисля, че той разполага? За какво ли мисли, че аз мисля, че той мечтае?" И накрая: "Какво ли си мечтае да си мечтае в мечтите си?"

Дион бе на път да се обърка. Бъбривият младеж комай имаше право. Всичко това не му звучеше никак аритметически.

- И тогава какво? - попита.

- Тогава действайте!

Sunday, 21 April 2013

МИШОКА - 14. Осет

Амаз, Кафевите земи, 2-ра луна от 2496-то слънце от века на Лъва (12 485 г.пр.н.е.).

- Жената, драги мой, е призвана да прави живота на мъжа интересен. А както всички знаят, да живееш в интересни времена си е цяло проклятие. Така че много внимавай какво си пожелаваш! - дали от тежкия вкус на опиума или от неприятната мисъл, Осет направи кисела физиономия и изфъфли с набъбнал език: - От мен да знаеш, драги. Каквото и да правиш, жените винаги накрая печелят. Колкото и усърдно да се стараеш да ги убедиш в правотата си, те винаги излизат победители. Дори да им кажеш, че две плюс две прави четири, ако те решат, че прави пет, значи е пет. И сметало да им набуташ в ръцете, накрая тяхната математика печели срещу твоята. Така че най-добре си седи кротко, джвакай си дъвката и ги остави да си изприказват каквото имат за казване. Нека си говорят, докато накрая се уморят. Може и да им отнеме няколко дни, но поне после ще имаш малко тишинка. - сетне като че му хрумна една идея. - Или пък защо не им отстъпиш колесницата до края на деня да идат до града на пазар, да си купят по някоя дрешка? Ще имаш осигурено спокойствие поне до вечерта. Можеш да идеш на лов със соколи, или да събереш момчетата и да идете да ограбите някое село. Вярно, като се върнат после женорята, ще бъдат много изморени и затова крайно изнервени и всичкото това блаженство ще ти излезе през носа, но какво пък. Само не бързай да отваряш капака на сандъчето, да не получиш пак някой удар!

Дочул далечно потропване на дървени чепици, Осет побърза да изплюе дъвката в посока на двете котки, а Асул Грозния и кафявата му мацка прекъснаха своето сластно занимание и подскочиха със стреснато мяукане.

- Една, две или три жени - все тая! И без това вече си се прецакал. - заключи Осет и побърза да си придаде хрисим вид.

Хърбавият черен котарак го изгледа с презрение и като му обърна гръб, се отдалечи с бавна надменна стъпка. После изглежда размисли и приседна в най-далечния и тъмен ъгъл на широката шатра. Двете му жълти очи не се отделяха от своя стопанин. Изглежда котакът предчувстваше, че е на път да стане свидетел на нещо твърде интересно.

- Е, хайде, давай, драги. Ожени се! - викна след него Осет Пясъчния сокол. - Ако попаднеш на добра жена, може и да те направи щастлив. Ако ли пък ти се случи лоша, което е много по-вероятно, може поне да станеш философ. Или пък борец за справедливост. Или просто борец. А защо не и философ-борец. Също като мене.

Saturday, 13 April 2013

МИШОКА - 13. Доко V

Гуна, Кафевите земи, 2-ра луна от 2496-то слънце от века на Лъва (12 485 г.пр.н.е.).

- Това бежанците са страшна напаст, казвам ти. - изрече с поучителен тон старецът, докато Додо се стараеше да отбягва разлетелите се насреща му слюнки. - Много скоро вашите атланти ще го научат по трудния начин.

- Така ли мислиш? И защо?

- Ами като за начало, те не знаят езика. Не могат да четат и пишат - нито думичка! Не изпитват нужда да се къпят. Дори в непрогледна безлунна нощ можеш отдалеч да ги усетиш по миризмата. Което си има и добрите страни, предполагам. – старецът се ухили, а няколкото зъба в устата му проблеснаха. - Те постоянно създават проблеми със закона - от всичко най-добре умеят да прекарват оръжие, опиати и други забранени стоки през границата. И разбира се - хора. Като започнат със самите себе си. Но те си имат и своите предимства. Например са свикнали да карат с по едно хранене на ден. Някой път може и да не ядат три дни подред и пак ще могат да се държат на крака. Освен това явно заемат много малко място. В лодките на превозвачите могат да се натъпчат дузини бежанци, свити на кравай по ъглите, сгушени един в друг в багажното отделение като глутница палета.

- Надявам се да не ми се налага лично да проверявам дали това е възможно. - каза Додо и потръпна при мисълта за всичката тази миризма и дузините бемити бежанци, наблъскани един до друг като замразени риби.

- Той казва истината. - потвърди и Цоци. - Но това, което нашият приятел сигурно не знае е, че най-интересното започва едва след като пристигнат в Посейд. Когато се озоват оттатък, те са готови да се хванат на всякаква работа - дори най-непоносимата и отвратителна работа, която може да ти измисли главата. Има цели професии, които атлантите вече не смеят да побутнат с нокътя на кутрето си. Но бежанецът е корав - той с готовност ще се захване с всичко! При това за една пета от обичайната надница! Дори ще работи за без пари, ако трябва. Стига да му дадеш подслон и храна, докато ти се подчинява. И разбира се ако никога да не известяваш властите, че е пристигнал без документи. Така мнозина от бежанците стават роби, без дори да са били продавани на някое тържище. И за какво ли да си трошат парите по тях атлантските богаташи? Нима има по-добър начин да накараш един роб да ти се подчинява от това той да е дошъл при теб съвсем доброволно?

- Ей, шшш! Не 'скаш ли малко листо, бате? - избумтя в отговор гласът на широкоплещестия. Говореше бавно и силно заваляше думите, но затова пък ревеше толкова силно, че Додо примижа от уплах. - От най-хубав'та реколта е, закле'ам се!

- Чак от земите на Нагите, оттатък Империята Рама зад слънцето[2] са ни го донесли. - додаде ниският и като освободи част от лицето си от прикритието на ниската качулка, изгледа изпитателно новодошлия изпод единствената си рошава вежда. - Казвам ти, най-добрия опиум, дето някога си засмуквал! Расъл е под ясно небе и е брулен от, ъ, от свежите планински ветрове в Нага, ш' знай'ш! Само там може да се отглежда так'оз чудо, казвам ти! Щот' само там има так'из планински ветрове.

- Аз, ъм... Много се радвам. - смутолеви Додо и отново понечи да им се изплъзне, но странните мъже някак все успяваха да предугадят всяко негово движение и да препречат пътя му за бягство.

Когато се озърна, с ужас установи, че сега зад гърба му се бе озовала една от едрите палатки. Единственият начин за отстъпление бе да премине някак покрай тези натрапници.

- Щом кат' е никнало на чис' въздух, 'начи е съ'сем безопасно за мозъка ти. Ш' те накара да ти поникнат криле, вервай ми! - избуботи едрият юначага и направи още една крачка напред.

- Мо'йш ли 'си предстай'ш, батенце, че едно време онез' многознайковци атлантите са си мислели, че туй е просто няк'во си цвете за украса? - осведоми го дребният, който по някаква причина му се стори далеч по-опасен от извисилия се с две глави над него исполин. - Отглеждали са го в саксии у тех си, садяли са го по дворовете си, без да се усетят колко е важно туй растение. Сушели му шушулките и ги подреждали под прозорците, 'щото им миришело хубаво. Ха-хах!

Friday, 5 April 2013

МИШОКА - 12. Зари IV

Бибун, Ог, 10-та луна от 2493-то слънце от века на Лъва (12 488 г.пр.н.е.).

Каквото и да си говорим, черните патрулни лодки на Бреговите бяха истинско произведение на военното изкуство. Те се плъзгаха по морската повърхност, също както водна змия се прокрадва по водата, показала само върха на муцунката си, готова с мълниеносен скок да се изстреля напред и да сграбчи нещастната си плячка. Те имаха множество приложения, а преследването на бракониери и контрабандисти из пограничните брегове на Федерацията дори не бе в челната петица на най-важните им предназначения. Макар че никой градски Управник не би си го признал, на всекиго бе ясно, че черните лодки служеха основно за надеждни платформи, върху които в открито море да става обменът на незаконни стоки срещу тлъсти кесийки с жълтици. Ако искаш тайно да се срещнеш с търговски съдружник, без много-много това да се разчува където не трябва, най-добрият начин е да уредиш една-две от черните лодки да излязат на обиколка някъде в морето и да се увериш, че ти ще си на борда на едната от тях. Търговията с опиум от Кафевите земи например процъфтяваше именно в такива отдалечени ъгълчета на Федерацията като изобилният Ог или обраслите със зелени джунгли по-малки острови Аталия и Ейр, които също се водеха част от тази позабравена от централната власт провинция. Именно натам сега се надяваха да се отправят оцелелите Дъщери на Ку на път обратно към родните си земи. Пък нататък – каквото ятаган покаже.

Говореше се дори, че доходоносното сътрудничество с многобройните контрабандисти и даже взаимоизгодните отношения с пиратите, които понякога се навъртаха из тези проливи, се бе превърнало в основен поминък за все по-набъбващата бюрокрация в тази част от атлантските земи. Стига всеки да си плащаше съответния дял на когото се полага, никой не закачаше никого за нищо, а в ежегодните доклади на Управника на Бибун можеха да се различат такива данни, че ако някой въобще се напънеше да им вярва, то отсамните брегове на Ог се оказваха сред най-изрядните гранични райони на Федерацията. А това можеше само да радва онези охранени големци с пурпурните тоги, които бяха накацали като ято папагали по абаносовите пейки в Изумрудения дворец в безкрайно далечния столичен град и си въобразяваха, че от Голямата дузина наистина зависи нещо.

А защо ли лодките бяха черни? За да не се набиват на очи, естествено.

- Ех, Нези. Колко малко знаеш за нещата по света! - успя да изрече между два пристъпа. - Слушай какво ще ти разкажа за това, което съм чувала от моряците преди време у дома, а и от търговците в страноприемницата на Гилдон. Сигурно знаеш как някои охранени богаташчета обичат да използват израза "гъшият пастет на моретата", когато говорят за кралските скариди например?

- Да. Е, и? – присви очи Незеири.

- Всъщност ако си направиш труда да ги поразпиташ малко по-обстойно, скоро ще установиш, че за тях най-вкусният деликатес е делфинското месо. - забелязала изуменото изражение на момичето, тя побърза да продължи. - Какво, да не би да си си въобразявала, че онези тъмни искрящи силуети са били някакви си невзрачни рибки? Говоря за онези, дето така весело и буйно подскачат над вълните току пред рибарските лодки. Сещаш се - сигурно често си ги виждала недалеч от кея, докато си се разхождала с господаря си посред обяд. Да не се заблуждаваме. Това са били именно кралете на морето.

- Делфините? – бавно поклати глава зеленооката.

- Именно! - кимна Зари. - Всъщност делфините често обичат да си подскачат насам-натам, когато са развълнувани. Или просто ей така, защото могат. Особено ако лодката се мъкне из плитчините, които хитрите рибари предварително са заградили с широките си мрежи и са натъпкали със скариди и други разни лакомства, на които сивите зъбатковци с вечно ухилените физиономии не могат да устоят. А там са толкова лесни за хващане! Ти какво си мислеше, че означава онзи надпис "топла супа - специалитет на готвача!", който нескопосаният слуга беше нашарил с тебешир върху дъската на входа на онази кръчма край кея? Кралски скариди ли? Не, ставаше дума за друг крал! Кралят на морето!

- Но това е ужасно! - отрони Незеири, а очите й така се бяха оцъклили, че сигурно всеки миг щяха да се изтърколят от орбитите си.

- Неведоми са навиците на богаташите, драга моя. - мрачно изрече Зари. - В някои особено заможни среди има странен обичай да се отглеждат малки делфинчета. Те остават в плен през целия си живот и никога не виждат широкото море. С времето се приучват да живеят край хората и да им се подчиняват. Накрая стават като домашни любимци – подскачат, когато им заповядаш, и пляскат с перки, когато им направиш знак. Те са само жалка сянка на гордите крале на морето.

Thursday, 28 March 2013

МИШОКА - 11. Дион III

Гемаролб, Гадейрос, Посейд, 7-ма луна от 2493-то слънце от века на Лъва (12 588 г.пр.н.е.).

https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEh69glpFeAQ-NCHTpAe1iJysgBVoEM1CSJLjgTaIwlT34Er6U1zg0iX8TABLjQp6FbqIQGxlKt4FoVhy5cy-XXpXZfoz7uRIzygAWPiHVxgwBYwgcpEfBHmB2l5yZ45QdIUfVR_K4W4UxzY/s1600/map-chapter-11-01.png

- Несъмнено, рано или късно и на всеки от вас ще се удаде възможност да създаде скапано изкуство, както току-що се случи с някои от вас. - Адело почеса буйната си посивяла брада и обхвана с жест оваляните в буци оранжева глина чинове. - Но няма да се притеснявате! Повечето несретници, набедени за творци, така или иначе никога не успяват да се отърсят съвсем от оковите на собствената си посредственост. Само неколцина измежду тях ще постигнат истинско величие. Но това не означава, че те ще преуспеят в живота - о, съвсем не е така! Всъщност като се замислите, нима именно посредствените не постигат най-големите успехи? Нима те не се ширят охолно в големите палати, не се хранят по три пъти дневно с най-отбраните блюда и не се возят на най-новите карети из града? Огледайте се наоколо! Драги господа, светът се управлява от посредствените. Защото геният на големия творец може само да предизвиква завист и повдигнати вежди. Той е различен. Той не е като другите. И завинаги е обречен да бъде сам. Той е врагът на посредственото множество, а те го превъзхождат числено и в груба сила. - на Дион му се стори, че в гласа на учителя са се прокраднали печални нотки. - Един гений трябва да знае точно къде му е мястото. Той е обречен да остане неразбран от своите съвременници. Защото по същността си да бъдеш гениален е да си изпреварил собственото си време. Приемете го като един вид проклятие.

"Колко познато ми звучи всичко това", установи Дион, а погледът му се вторачи в изпитото от безсънни нощи лице на този брадат старец. Закръгленото му шкембенце някак подсказваше, че никак не може да се оплаче от лишения, но нещо в цялата му осанка напомняше за изтерзана душа, която е прекарала цял живот в търсене. Но на какво ли? На признанието на другите? В името на Майката, та този човек бе великият Майстор на Палатата на Изкуствата! Може би е дирил проникновение свише? Или защо не съвършенството? Да, сигурно трябваше да е това. Търсел го е и така и не го бе открил.

- Така че хич да не се притеснявате, уважаеми господа. - заяви накрая учителят. - Несъмнено някои от бъдещите ви творби ще се озоват я на подиума на някой търг на Улицата на Занаятчиите, я в колекцията на някой натруфен големец с повече жълтици в хазната си, отколкото цяла тълпа изгладнели бездомници би могла да изхарчи през целия си скапан живот... А защо не и в краен случай на рафтовете на някой никому неизвестен музей в някое забутано село. - той се усмихна кисело. - В празнични дни там ще се тълпи мало и голямо, всеки ще се взира с недоумение в нелепото ви творение и ще цъка с език. "Виж, мамо, какво сладко квадратно куче с панделка на главата!", ще каже някое детенце. "Не, мама, това е малко момиченце с кифла вместо чанта... заклевам се!", ще възрази мустакатата госпожа със смешните гумени гамаши, която има още дълго време да се дупи пред странния експонат и да присвива очи, без да може да вземе решение.

- Виж, какво ще кажеш да зарежем тая работа с прането и гладенето? - бързо изстреля той, преди да е успял да осмисли думите си. - Защо да не бъдеш отново модел поне още веднъж?

- Какво имаш предвид? - тя го стрелна със сините си очи и припряно се пресегна да оправи една палава бронзова букла на челото си.

- Ами, виж какво. Първо да ти се представя, защото предния път като се видяхме... ами, ти не каза нито думичка и си тръгна толкова бързо. Казвам се Дион Пиронел ва-Линомалия. И се уча, за да стана гений, така да се каже.

- Ха-ха! - засмя се весело момичето. – Много скромни планове имаш пред себе си.

- Може и така да се каже. - съгласи се Дион.

- Дано да успееш да се изучиш за, хъм, гений. – каза тя. - Аз съм Халана. И впрочем съм родом от един чифлик, който не е много далеч от Линомал. Може би на не повече от пет левги.

- Светът е малък, а? - смигна й той.

- Да, може така да се каже. - кимна Халана и двамата се засмяха. - А какво имаше предвид с това, да бъда модел още веднъж?

- А, да. Слушай, днес Майстор Адело ме отстрани от площадката на гърба на Храма на Предците. Нали знаеш, където в момента рисуваме битката при Хелимен. Според него било недопустимо да използвам гениални похвати и да придавам дълбочина на образите. Или нещо такова.

- О, съжалявам. - въздъхна със съчувствие момичето, без да разбира и думичка от това, което чуваше.

- Недей. - каза Дион. – Всяко зло за добро! Сега мисля да нарисувам своя собствена картина. Лично мое творение. Без никой да ми се бърка. Разбира се, първо ще трябва да прекарам няколко дни в имението на баща ми и да изтрая всичките старчески тъпотии, за които можеш да се сетиш. Но после като се върна, веднага се захващам с картината. Ще я рисувам вечер, след уроците в школата. Вече съм подготвил платното в квартирата ми. Намира се на...

- И какво ще има на тази картина? - прекъсна го Халана.

- О, като за начало, никакви битки! Мисля да бъде... ами, мисля да нарисувам най-прекрасната жена, която съм срещал някога на света. – той я погледна изпод вежди. – Е, какво. Ще ми помогнеш ли?

- Но как бих могла? Къде ще я намеря тази красавица?

Дион духна нагоре към носа си и щръкналият златен кичур, който закриваше едното му око, послушно отхвръкна към челото му.

- Ама какви ги говорите, госпожице. Та тя сега стои пред мен!

Wednesday, 20 March 2013

МИШОКА - 10. Доко IV

Амаз, Кафевите земи, 1-ва луна от 2496-то слънце от века на Лъва (12 485 г.пр.н.е.).

- В много от тези случаи за страничния наблюдател извършването на молитва изглежда като второто или поне третото най-досадно нещо на света. – продължаваше Додо, а по челото на слушателя му вече бяха избили ситни капчици пот – най-вероятно не по някаква друга причина, а заради палещото пладнешко слънце. – То се подрежда веднага след това да наблюдаваш как никне тревата и след състезанията с ято бухали по взиране без да мигаш. – Додо посочи към покритите в бяло мъже, които вече привършваха обедния си ритуал. - Някои от по-крайно настроените членове на различни религиозни секти вярват, че ако съпроводиш молитвата си с тихо напяване на монотонни звуци и изречения под носа си (или ако си достатъчно нахален безспирно да надуваш главата на околните с несвързаното си бърборене) – и всичко това, докато се кланяш равномерно като изкуфял папагал - то това значително ще подобри качеството на живота ти в дългосрочен план. Разбира се, тази теория все още предстои да се потвърди в реалния свят, но така или иначе опитите продължават.

- За какво говориш… - Додо чу гласа на Цоци зад себе си, но побърза да й смигне и да направи съзаклятнически знак да си трае.

- Но трябва да отбележим, - заключи той, - че въпреки дълбоката убеденост на вярващите, пазарлъците с божествените сили, проведени под формата на молитвен монолог, всъщност са напълно неизпълними. Това произхожда от един от основните принципи на договорното право: без да има двустранно съгласие на страните по споразумението, едно голо упование, че другата страна ще изпълни своята част от сделката, само при положение, че е чула твоето предложение, в никакъв случай не прави договора изпълним. Понеже богът, или висшата сила, или на каквото там си си избрал да се кланяш, вероятно даже не подозира за твоето съществуване и следователно въобще не се нуждае от услугите ти, всъщност ти няма какво толкова ценно да Му предложиш. А след като едната страна по договора с нищо не може да бъде полезна на другата, това веднагически го прави невалиден. Така че, добре е човек да се замисли дали си струва да си губи времето в тези безполезни ежедневни молитви, или е по-добре да си намери някакво по-интересно занимание. Например да иде за риба. Или защо не да направи още едно бебе на жена си. Ако още му се удава.

Цялата работа не му костваше кой знае колко напъване. Не бе се усамотявал от има-няма три дена и сега облекчението му бе неописуемо. Изглежда рязката смяна на климата не му действаше особено здравословно на стомаха. "Още малко и съвсем щях да се запека", ухили се на себе си.

И в следващия миг чу дрънченето и гласовете. Това определено бе звук на метал. А макар и да долиташе отдалеч, говорът на непознатите много наподобяваше онзи, който бе чул назад в Гаф. Бе също така гърлен и хриптящ, но и някак по-различен.

Крайно предпазливо, Додо подаде глава иззад храста, докато с едната ръка припряно вдигаше панталона си. Дрънченето се чуваше все по-отчетливо, а гласовете вече звучаха заповедно, заплашително. Когато надзърна обратно към бивака, той с ужас осъзна какво се случваше.

Разбойниците бяха поне дузина. Неколцина яздеха тъмни коне - навярно черни или кафеви. Бяха покрити целите в оръжие - широки патрондаши опасваха раменете им, неколцина стискаха в ръце прави пушки, а повечето носеха вити саби на кръста. Разговаряха шумно и насечено помежду си, а някой измежду тях раздаваше резки команди. Додо се сниши по-надолу, а сърцето му заплашваше да изскочи от гърдите. "Ами сега? Какво да правя?"

И тогава на мъждукащата светлина на огъня, той забеляза познатия силует. Слабичкото момиче с дългата права коса бе изправено начело на колоната от пленници, която разбойниците бе сформирала в долната част на лагера. Всички объркани пътници бяха навързани за едно единствено въже и вече крачеха, препъвайки се, нататък по пътеката, под постоянното джавкане на своите похитители.

http://www.celebrity9.com/img/ajay-devgan/ajay-devgan-11.jpg

Додо доста ясно помнеше за един красноречив пример за самодостатъчната сила на вярата - той бе едно писмо, станало широкоизвестно, след като било открито в една пещера някъде в планинските райони на Посейд. Било издълбано на старинен йероглифен атлатл[6] върху каменна плочка от неизвестен безименен жрец, живял някога през ранните хилядолетия, когато Синовете на слънцето още са били просто никому неизвестна групичка пещерняци, които имали странния навик редовно да се напушват със смес от горски билки и после да получават среднощни видения. Въпросният жрец, който бил ревностен поклонник на огненото кълбо в небето, изпратил следното заплашително откровение (а според някои това било просто картичка с пожелания за успешна нова година) на Вожда на едно от съседните племена:

"Трябва да ти се признае, че наистина имаш кураж, друже. Честно казано, нищо не би ме зарадвало повече от това да взема един остър каменен нож, да изкормя вътрешностите на теб и семейството ти и да крещя от радост, докато танцувам около кладата с обгорените кости на децата ти, докато гледам как кръвчицата ти бавно изтича. Виждам, че смяташ да продължаваш с опитите си да разпалваш свещена война срещу Огнения бог и неговия Избран народ и това може само да ме забавлява. Надявам се, че един ден аз и моите другари ще имаме възможността да се насладим на гореописаните действия, докато остатъците от жалкото ти племе гледат, оковани по дърветата наоколо! Само че моят бог ни учи никога да не търсим мъст, а да се молим за клетите души на такива нещастници като тебе. Затова знай, че мисълта за неизбежното наказание, което Огненият бог ти готви след свършека на дните ти, е хиляда хиляди пъти по-страшно от всичката болка, която аз бих могъл да ти причиня с тези две ръце и един остър нож. А най-хубавото му е, че ти ще се пържиш в огнения ад за вечни времена заради греховете си, за които все още си оставаш в пълно неведение. Бъди сигурен, че божият гняв не знае милост. И аз ще се моля да прозреш истината за жалката си участ още дълго преди ножът да се е опрял в плътта ти. Желая честито и изпълнено с болка и страдания Ново слънце[19] на теб и на всичките ти близки!!!"

Някои вероятно биха възнегодували, че един привидно толкова всеотдайно набожен човек не би трябвало да желае да отваря нечий гръден кош с каменен нож, за да види с какъв цвят са вътрешностите му, а после да има безочието да твърди, че неговият бог, който винаги се бил застъпвал за най-чистите морални добродетели, в същото време щял да въздаде наказания, които са хиляда хиляди пъти по-страшни и от най-лошото, което един човек би могъл да причини на друг. Та нима такъв бог може да служи за пример за морално поведение? За щастие, след като изтрезнял, разяреният жрец изглежда все пак имал благоразумието да изчегърта и един кратък послеслов на гърба на каменната плочка. В него той обяснявал, че изречението "само че моят бог ни учи никога да не търсим мъст" е било именно онази част от предългото му послание, която би следвало да утвърждава дълбоко моралните убеждения на автора. Що се отнася до останалото - него го е написал, докато е бил напушен с горски треволяци.