Векът на Лъва

Tuesday, 24 September 2013

УМНИКА - 26. ЗАРИ VII

Атлант, Атлас, Посейд, 6-та луна от 2496-то слънце от века на Лъва (12 485 г.пр.н.е.).

---ПОРАДИ СЪОБРАЖЕНИЯ ЗА АВТОРСКИ ПРАВА, ОТ НАСТОЯЩАТА ГЛАВА СА ПУБЛИКУВАНИ ОТДЕЛНИ ОТКЪСИ. ПОВЕЧЕ ИНФОРМАЦИЯ МОЖЕТЕ ДА ПОЛУЧИТЕ СЛЕД ИЗПРАЩАНЕ НА ЛИЧНО СЪОБЩЕНИЕ---

- Значи да стоя далече от банките. - повтори тя. "И от твоята третина от бойното поле", рече на себе си.

- Именно. Особено когато нещата на пазара за ценни книжа се пораздвижат съмнително. - потвърди Лиртаск и нехайно преметна колчана с камите от единия край на пояса си към другия. - Тогава е най-опасното време. В мига, в който някой се усети, че цялата работа със създаването на пари и даването на заеми срещу обещание за по-късно погасяване е вятър работа, той ще поиска да си изтегли парите. А повлече ли след себе си още неколцина, нещата бързо ще заприличат на онези калните свлачища по брега на Мнесеус[41] под слънцето[7]. Тогава много се пази! - той положи влажна длан върху мощното тъмнокожо рамо на страховитата жена. - Изведнъж се оказва, че къщата, дето си я заложил срещу заема, въобще не струва колкото твоят посредник е твърдял в началото. И в един слънчев ден осъмваш без пукната пара, гол и бос, завит с купчина вехти картони зад някое бунище вместо легло. От хубавичката кукла с големите изисквания няма и следа. Изпарила се е яко дим. А стомахът ти къркори, все едно две армии се вкопчват една в друга на бойното поле.

- Лоша работа. - пророни Зари.

- Но аз сам съм си виновен. - сведе глава Лиртаск. - За всичко съм си виновен само аз. Кой да обърне внимание на предупрежденията? Не е като да не са ми ги пращали от банката. Даже много редовно ми ги пращаха. Първо дойде писмо: "Глупако, къщата ти не е златна мина! Поспри се за малко. Продължиш ли да харчиш със същата сила, ще ти вземем и двора с лозите, и лодката, че и вилата край Петия канал!"

- Ужас. - успя да вметне тя.

- А после дойде и друго: "Абе ти що за малоумник си бе!? Не разбираш ли какво означава твърдо ниво на залога? Ами добавена стойност на главницата? Не? Е, нито пък ние. Но не ние сме турили подписа си върху парче хартия, без да си имаме каквато и да е представа от съдържанието му. Честито, наивнико! Ти изгоря. Очаквай съдия-изпълнителя във втория ден на идната шестица[25]".

Високите й кожени ботуши заораваха в пясъка при всяко бясно оттласкване от земята. Под безспирните викове на многохилядната тълпа и глухото тупуркане на стотици крака по дървените дъски из трибуните, Зари сякаш бе навсякъде по арената. В един миг изскачаше иззад огромния щит на рижия великан, претърколваше се встрани, за да избегне поредното запокитено копие, а сетне се озоваваше на върха на атаката, сграбчила посинялата глава за косата, отбивайки с лекия си продълговат щит следващото замахване на вражеско острие.

В един миг, незнайно по какви пътища, тя се озова очи в очи с познат противник. Иззад крайчеца на високия щит надничаше омацаното с черни сажди лице на среброкосия. Отпърво той се опули насреща й, а сетне със светкавично движение посегна към пояса си, където висеше дълбоката му кожена кесия.

Ръката му се спря по средата на своя път, а очите му се разшириха въпросително. Страховитата черна жена стърчеше насреща му, извисена в цял ръст, стиснала голия ятаган в ръка и обвита в почти непрогледен облак прахоляк. Тя безмълвно го наблюдаваше.

За един кратък миг светът сякаш замря в очакване. Крясъците на озверялата тълпа долитаха до ушите й като далечно ехо, а тупуркането на гората от крака се бе превърнало в дълбоко буботене.

Тя кимна на Лиртаск от Зорд и започна бавно да се оттегля. Крачка по крачка, Заримунари напускаше опасния невидим кръг на измамно спокойствие, който изкусният стрелец бе осигурил около себе си. Ръката на бледоликия остана да виси на половината път към пояса му, където от широкия отвор на кесията все още стърчаха няколко черни дръжки. Скоро присвитият му зад високото укритие силует се изгуби сред задушливите облаци прахоляк.

Ушатият само сви рамене и като даде знак на останалите бързо да се изтеглят нататък, понечи да ги поведе към ниския кей.

Но насреща му се изпречи чужденецът с бакенбардите. Сега Додо Капад изглеждаше наистина много ядосан.

- Няма да мръдна оттук, докато не ми отговорите на един последен въпрос. - изрече той с твърд като кремък глас, който накара всички да се смръзнат. Доловил очаквателния поглед на държавника, младежът изрече: - Колко лъчи има слънцето?

Зари бе готова да се закълне, че кръвта в миг се бе стекла от щръкналите уши на мъжа с омачкания костюм.

Келиан ва-Мидор пристъпи неловко от крак на крак. Като че все още се двоумеше какво да отвърне. Чернокожата жена пристъпи нетърпеливо към двамата и сръга смутения големец по хълбока с дулото на пушката си.

- Отговори на човека и да се пръждосваме оттук! - изръмжа тя.

- Много добре. Разбирам, че сте разпознал старата парола на Синовете на Слънцето. - бавно отрони Келиан, а лукавата усмивка се бе изпарила яко-дим. – Колко ли лъчи има слънцето? Зависи дали го гледаш. Това е отговорът.

Мина известно време, преди някой да започне да диша отново.

- Зависи дали го гледаш? - повтори начумерено Додо и подсмръкна объркано, сякаш се чудеше дали не се опитваха да го преметнат.

Вместо клепоухия се обади Дион. В ръката си размаха бляскав лист от омачкан картон, а върху него бяха нашарени някакви причудливи линии и точки.

- Ами да! Колко лъчи има слънцето? Зависи дали го гледаш! - почти изписука той и се завъртя на пета.

"О, не! Още един от тези полудя", забели нагоре очи Зари и с ядно сумтене тръсна глава.

- Поведението на светлината като частица или вълна зависи от наблюдателя! Или по-скоро от това дали въобще някой я наблюдава или не! - продължаваше да бръщолеви пощурелият младеж, а неколцина от бойците го зяпаха с боязън - сякаш лудостта бе заразна болест и всеки миг щеше да порази и тях. - Но добре, добре, в тези неща ще задълбаем по-късно. Прави сте. Не е сега времето за това.

Thursday, 12 September 2013

УМНИКА - 25. ДОКО IX

Атлант, Атлас, Посейд, 6-та луна от 2496-то слънце от века на Лъва (12 485 г.пр.н.е.).

В най-общи линии, поначало цялото събитие се състоеше в тридневно безспирно наквасване с всевъзможни алкохолни течности и преяждане почти до пръсване с твърда храна - за предпочитане от животински произход и съдържаща възможно най-много мазнини. Сред жителите на Изумрудения град имаше един любим израз: "охранен като след Фестивала". А това говореше само по себе си.

Според някои показания на очевидци, мнозина от участниците в щурия празник дори имали навика да бъркат с пачи пера дълбоко в гърлото си, за да предизвикат гадене, а след неминуемата повторна среща с обилния обяд, наново да се впускат в безжалостно плюскане, докато не се мръкне. След това настъпвал моментът да се отдадат на безразборни плътски удоволствия, като всички светлини умишлено се изгасяли, а другото се оставяло на милостта на късмета. На следващата сутрин нито някой роднина, нито пък познат, имал право да ти търси сметка за стореното. Дотолкова низко били пропаднали страстите на народа, че мимолетното натъпкване до краен предел с необятни количества храна и засищането на нагона се било превърнало едва ли не в самоцел за милионите участници. Поне така твърдеше анонимният автор на очерка, преди някак между другото да добави, че навярно още навремето всичко това е било прилежно планирано от жреците, а и добре дошло за управниците. Защото, съгласно неписаната мъдрост, малко развлечение за народа никога не е излишно. В противен случай той би си потърсил други начини за разтуха, а повечето от тях навярно не биха били по вкуса на никой властелин. Сигурно защото на някакво ниво фантазиите на простолюдието все бяха свързани с разчленяването на някой и друг добре охранен държавник на ситни късчета мръвка.

Там, където властваше Законът на Големите кинти, лишените от каквито и да било кинти се считаха за постоянно дремеща опасност за всеобщия порядък. От народната любов до народната омраза имаше само една малка крачка, както бяха установили управниците на най-великата страна на света. Подобно на почти прелелия язовир, който упорито напъва да скъса преградната стена и да удави плодородните поля, така и с опасността от тълпата най-добрият начин да се справиш бе да я държиш под око, но и сегиз-тогиз да й даваш свобода да се поизлее. За предпочитане в достатъчно широк улей.

Когато бурята от ръкопляскане поутихна, русият отново се обади:

- Сега сигурно се чудите защо ли пред вас ще застава някакъв самозван вълшебник-учен с празни рамки за очила на носа? Как защо? За да ви заблудя, уважаеми! Да ви излъжа. За да ви покажа как лесно се подвеждате и си правите погрешни заключения. - гласът му внезапно стана сериозен и дълбок. - Никога не забравяйте това, приятели. Светът често се оказва много по-различен и чудноват и от най-смелите ви предположения. Защото сетивата може и да са ни полезни донякъде, но те са измамни. Когато вълшебството на науката заговори, се налага да оставите всякакви предразсъдъци на входната врата. Зарежете здравия разум, изхвърлете го през прозореца! Той е безполезен. Единственото, което ви трябва, е логическа мисъл. И много, ама много веществени доказателства. - за да потвърди думите си, той отново вдигна фалшивите очила над главата си и бръкна с палци през празните им кръгчета. - Недейте предварително да решавате докъде могат да ви отведат доказателствата, защото можете да сте сигурни, че почти винаги ще се окажете изненадани! И имайте предвид, че ако дори едно-едничко свидетелство противоречи на научното ви твърдение, значи то е погрешно. И трябва да си измислите друго.

Този път ръкоплясканията траяха дълго. А Додо вече бе решил, че тази част от днешното празненство се бе оказала любимата му.

Дион поизчака, вдигнал глава и примижал към ясното небе, сякаш се къпеше в овациите на публиката. Накрая разпери ръце и се провикна през истинската говорителна тръба:

- А сега да си дойдем на въпроса! За моята история говоря. Но първо да направя едно много важно нещо. Тук някъде бяха истинските ми очила. Ще имам нужда от тях, за да виждам какво правят фокусническите ми ръце. А и да ви погледна за пръв път, разбира се. Така вероятно ще ми е по-удобно. Моите помощници ми казват, че си струва да се вгледам из някои от редовете. Я да видя?

Сред хор от смях и подсвирквания, той бръкна в страничния джоб на ризата си и като извади оттам нов чифт рогови рамки, бързо ги нахлузи на носа си. Сетне се огледа с любопитство из трибуните.

- Ох, не знам, не знам. - измърмори така, че всички да го чуят. - Май нямам голям късмет. Може би все пак очилата не се оказаха чак толкова голямо удобство!

Взривът от кикотене зашлеви Додо като приливна вълна. С изумление забеляза няколко млади момичета, изправени през два-три реда встрани от неговата ложа, да смъкват тънките презрамки на роклите си и да заголват пищна гръд в посока на арената. Сякаш искаха да опровергаят твърдението на оратора. "Хъм, нали когато свидетелствата говорят, учените мълчат", подсмихна се бегианецът, а до него Мишлето се кикотеше до изнемога.

- Грешите, уважаеми. - непознатият глас долетя някъде отстрани. Звучаше благ и мазен, но и достатъчно твърд, за да накара и най-обиграния държавник да се сепне.

С изумление Додо установи, че на не повече от десетина стъпки встрани от него, руменият Келиан ва-Мидор сега стоеше изправен, стиснал говорителна тръба в ръце. По набраздените му от ситните бръчици слепоочия, няколко вени играеха неспокойно.

- Работата е там, че ни се намира един такъв инструмент. - обяви ушатият Представител, а тълпата не можа да сдържи ахването си. - Изработен в най-древни времена от Предците. Той може и да ни служи да надникваме през Времето в определени подходящи дни на годината - като днешния, например. Но освен това, той може да отправя взор на огромни разстояния и да съзира и най-малките късчета светлина. Защото тъкмо в това се заключава целият му начин му на действие.

- Господин Келиан!? - сега Едомар не звучеше така уверен, както допреди малко. Сякаш бе осъзнал, че с намесата на ушатия Представител, изведнъж правилата на играта се бяха променили.

С разширени от изумление очи, Додо наблюдаваше как Келиан даде знак на неколцина войници в пясъчножълти униформи да се приближат. Те пъхтяха тежко, помъкнали някакъв странен предмет, висок колкото гардероб и покрит с широко шумолящо платно от кафеникав брезент.

Мъничките колелца в основата на странната мебел проскърцаха по дървените греди на пода на ложата. И тогава Додо се сети за ужасяващото премеждие в тъмния лабиринт на Бялата пирамида. Споменът нахлу в главата му като хладен полъх и накара невидимите мравки да запъплят по гърба му.

С широка лукава усмивка на лице, най-младият Представител в новия състав на Голямата дузина си пое дълбоко въздух. Гласът му прогърмя над претъпканите редове:

- Донесете Огледалото на Времето!

Monday, 19 August 2013

УМНИКА - 24. ДИОН VII

Атлант, Атлас, Посейд, 5-та луна от 2496-то слънце от века на Лъва (12 485 г.пр.н.е.).

- Вярно, всеки учен ще каже, че работата му е да открива обективната истина и нищо друго. - заяви мрачно Дион. - Само че дълбоко в сърцето си той знае, че няма да получи и пукнат сребърник и може да се прости с надеждите си за повишение, че даже да остане бос и гол на улицата, ако поддържа твърдения, които само създават неприятности на работодателя му.

- Това е ужасно, не мислите ли? - съпричастно продума жената насреща му, вече напълно постигнала целта си.

- Така е. - съгласи се младежът, започнал да осъзнава какво означаваше всичко това за самия него. - Но това е действителността, в която живеем. В днешни дни светът е пълен с фалш и лицемерие. Вземете за пример нашите тъй наречени "учени". Те обичат да се събират заедно да пият до зори и да наричат гуляите си "симпозиуми". После публикуват резултатите от поръчковите си изследвания в нарочни списания, издавани от техните благодетели. За тях няма да прочетете в булевардните ежедневници като този тук. - той ядно смачка в юмрук крайчеца на грубата жълтеникава хартия. - На големите си събрания те гласуват и решават кое занапред ще се счита за обективната истина. И когато постигнат мнозинство по някакъв въпрос, гордо обявяват в своите списания, че "науката е единодушна".

Анере Аугиана ва-Накора се наведе напред и доволно положи мъничка длан върху ръката на умърлушения младеж.

- Да, уважаеми господин Дион. - рече тя. - Сега вече виждате какво имам предвид, когато Ви казвам, че преследването на обективната истина е най-безполезното занимание, което може да съществува. "Аз съм обективен" може да означава единствено "аз съм прав, а ти не си". Ако си изпълнявате задълженията точно както се очаква от Вас, Вие ще сте един наистина много уважаван учен. Даже може да влезете в историята. А Големите кинти ще продължат да се стичат в касичката Ви. Ако ли не - тогава най-вероятно ще свършите като просяк под някой мост. Изборът е изцяло Ваш, господин Дион!

Безмълвно, тя пристъпи към него. Мигът му се стори безкраен като вечността - сякаш като още едно неоспоримо доказателство, че времето може да бъде твърде относително.

- Халана... - името се отрони между устните му, а очите му я изпиваха цялата. - Халана. Чаках те. Толкова... много. Те чаках. Къде беше през всичкото това време?

Вместо отговор, тя преодоля последните няколко крачки разстояние, което ги делеше, и безмълвно се хвърли на врата му.

Някъде долу край масата някой изпъшка с досада. Но това сега нямаше никакво значение. В миг целият свят се бе смалил до този малък задимен ъгъл от Страноприемницата на Рака. Вселената се изпълни с ухание на теменуги. Дион вдиша дълбоко от познатия аромат и затвори очи, а в това време момичето обгърна шията му с ръце и обсипа страните му с тихи целувки, ситни като утринна роса.

- Прости ми... Прости ми, Дион. - прошепна в ухото му тя. - Аз бях такава глупачка!

- Не, не! - поклати безпомощно глава той и като нежно хвана в шепи лицето й, я погледна в очите. - Ти постъпи както мислеше, че тогава е било правилно. Но това сега не е важно. Да забравим за всичко. Ти си тук и аз съм тук.

- Ти си тук и аз съм тук. - повтори тя и като се пресегна с тънки пръсти, отметна назад русия му перчем и го целуна по носа.

Двамата се изкикотиха като хлапаци. Сега няколко любопитни погледа се бяха втренчили в тях от най-близките маси. По лицата на две-три от госпожите, все още награбили в ръка големите супени лъжици, пробягаха усмивки на умиление. Поредната влюбена двойка винаги се считаше за добра новина сред Петте канала.

- Никога, никога повече няма да те изоставя така. - зашепна Халана в ухото му и накара косъмчетата по врата му да настръхнат. - Заклевам се пред Майката и всичките Предци!

Дион отново я погледна в очите. Опитваше се да разчете мислите й. Искаше да съзре всичко, през което това тъй прекрасно създание бе преминало за последните няколко луни. Но не сега бе моментът. Някой ден той щеше да узнае истината - стига тя да бе готова да му я поднесе. А дотогава вече нищо нямаше да бъде от значение. Той бе тук и тя - също.

- Съжалявам само, че се подлъгах и продадох картината... - смутолеви той виновно. - Не биваше да го правя.

Сгушено в обятията му, момичето въздъхна. Ароматът на теменуги изпълваше целия му свят.

- Ех, Дион. - прошепна тя. - Аз вече съм тук. Ще ми нарисуваш още по-хубава.

До него момичето се разшава, както си лежеше по гръб. Топлата й десница някак неволно се оказа върху бедрото на полуразсъблечения й другар. Той едва доловимо потръпна от допира.

- Колко е прекрасно! - ахна Халана, а бинокълът все така шареше от единия край на ширналата се отгоре им чернота към другия. - И безкрайно голямо.

Като се насили да преглътне, Дион се прокашля и обясни:

- Вселената е едно страшно голямо място. Абе направо си е огромно. Наистина много, много огромно. Безкрайно дори. - той протегна нагоре ръка и описа голяма окръжност с показалеца си. - Някои казват, че ако някога успееш да я побереш цялата в главата си, лицето ти ще се разтопи и очите ти ще изпаднат от орбитите си. Толкова умопомрачително необятна е.

До него Халана изхихика.

- И з съм чувала нещичко за Вселената. - сподели тя. - Знам, че тя е, ами... всичко. Тя е всичко и нищо. Защото е безкрайна празнота. А в нея се намира всичко, което го има.

- Забележително! Браво на теб. - похвали я младежът и заметна перчем нагоре, за да престане да се навира в очите му.

- Ако в момента ние с теб се намираме на едно място, има голяма вероятност то да е някъде сред Вселената. - каза Халана. - А това си е доста голям брой възможни места. На прав път ли съм?

- Напълно. - кимна в мрака Дион. - Разбира се, за повечето хора Вселената не се простира по-далеч от съседния квартал. Ей там, от другата страна на Петия канал може би, където се намира любимата им кръчма. Или защо не малко по-нататък - до Рибния пазар на Площада на Водораслите. - той се спря за миг, за да изслуша звънливия смях на момичето. - За други пък Вселената е изпълнена със салата от марули, препечено говеждо и пенливо пиво. А понякога и гъсто бяло сладко от смокини! За останалите тя нистина е просто голяма празнота, тук-там набраздена от облаци прахоляк, ей така, колкото за разнообразие. Защото в прахта има толкова много вдъхновение, че направо да ти се прииска да си доизживееш целия живот, дето Майката ти е отредила!

- Да си призная, точно сега не бих отказала едно бяло сладко... - замечтано пророни Халана и като остави настрана бинокъла, се взря в лицето на младия изследовател.

- Не се и съмнявам. - усмихна й се той.

- Да, винаги има и такава опасност. Трябва да внимаваме какво си пожелаваме. - съгласи се Халана, а бинокълът вече се бе свлякъл сред треволяците встрани от одеялото. - А като си говорехме за музикални инструменти, трябва да ти призная, че най-любима от всички ми е кожената флейта.

Дребната й ръчица вече бе се спряла върху издутината пред белите гащи на младежа.

- Ъ... Кожена ли? - опули се той.

- Да, кожената флейта. Не си ли чувал за нея? - измърка тя.

- Аз... ъ... такова... - заекна Дион, усетил, че кръвта е на път да кипне във вените му.

- Е, нищо де, ще ти покажа. - момичето се прекатури настрана към него и го облъхна с уханен аромат на теменуги. - Тя не е съвсем като другите музикални инструменти. Но не е толкова трудно да я овладееш.

- Щом казваш... - осмели се да промълви младежът, застинал вцепенен така, както си лежеше по гръб с поглед, вперен в космическия безкрай. Топлият й дъх го влудяваше.

- Кожената флейта си плаче за внимание. - продължаваше да реди с мек глас момичето. - Тя иска специално отношение. Да се отнасяш нежно с нея. Налага се да я галиш, да я докосваш съвсем лекичко с устни, за да изкара най-великолепния звук.

Широките гащи прошумоляха, когато ловките пръсти на младата жена се заиграха с това, което се криеше отдолу.

- Ггъг... Не е трудно, казваш? - преглътна отново Дион.

- Не, разбира се. Веднъж хванеш ли му цаката, после всичко си идва на мястото от само себе си. Е, вярно, едни имат повече талант в това изкуство от другите.

- Изкуство, викаш... - промълви той, вече започнал да усеща странна лекота в слабините си.

- Да. Има си техники, които се научават. - мълвеше тя, докато разтриваше бедрата му. - Повечето не са кой знае какво чудо на чудесата. Може би като изключим онова с дълбокото гърло.

- О... - бе единственото, което успя да се изтърколи от устата му.

- Сещаш се. Кожената флейта и по едно друго нещо се отличава от обичайните флейти. - Халана го стрелна с дяволита усмивка и внезапно сграбчи събуденото в гащите му зверче. Дион изпъшка. - Виждаш ли, тя има само една дупка. Но ако знаеш как да използваш пръстите и устните си, можеш да предизвикаш цяла буря от чувства. И звуци, разбира се. Истинска музика за ушите! Чувствена и дива. Тя все се усилва ли, усилва, а накрая достига до бурни овации!

Saturday, 3 August 2013

УМНИКА - 23. ДОКО VIII

Атлант, Атлас, Посейд, 5-та луна от 2496-то слънце от века на Лъва (12 485 г.пр.н.е.).

- Освен това, в днешно време децата не са никак глупави. - Келиан изглежда бе решил да бъде безмилостен докрай и да довърши своя противник в този спор. - Още от най-ранна възраст те осъзнават, че плътта притежава могъща сила и е най-мощното средство да постигнеш власт по най-прекия път и без особени усилия. Още преди да са проходили, те се научават да влизат под кожата на възрастните. А веднъж напипали тънката им струна, те започват неуморно да свирят на нея, за да получат онова, за което копнеят. Било то някое захарно лакомство, или пък най-новата играчка от витрината на магазина, а защо не и добра издръжка, която да харчат за забавления и гуляи със своите другари, вместо да се погрижат за своето образование например. - усмивката изведнъж угасна и лицето му придоби сериозен вид. - Уважаеми господин Капад. Нека не се заблуждаваме, че подрастващите нито за миг не са си и помисляли да използват наглед крехката си невинност в своя полза, за да изкопчат нещо ценно от нас, възрастните.

- Като какво например? - успя да отвърне Додо.

Ушатият направи гримаса, която при някои обстоятелства би могла да мине и за учтива усмивка и която нямаше нищо общо с тази на дребничкия старец на пейката.

- Закрила. И пари, разбира се. - каза той. - А защо не и простичкото и опияняващо чувство, че те владеят положението. И че държат в малкия си джоб могъщи люде.

- Като Председателя Дорделар ли? - обади се нахално Цоци.

- Навярно. - сви ремене Представителят и ускори крачка по последната част от пътеката, която водеше към широката бяла беседка с високия комин. - Но недейте да му го казвате. Той е един извънредно добронамерен човек. Поне докато не го настъпите умишлено по палеца.

"Подозирам, че той и сам си го знае", рече си Додо Капад, но предпочете този път да си замълчи.

Тя се поспря за момент и го погледна изпитателно в очите. Сетне кимна и продължи надолу.

- Всъщност днес хората са дотолкова привикнали с постоянните напъни на тази или онази потайна група да установи Нов световен ред, че ако поразпиташ наоколо, може да се окаже, че мнозина от тях дори виждат една освежаваща възможност в това всичко да е под властта на една-единствена група умници. Колко по-лесно е те да взимат всичките важни решения и после да носят цялата отговорност за неизбежните си провали! - звънливият глас на младата жена долиташе накъсано, докато тя припкаше бодро подир шестимата стражари. - Честно казано, би било твърде забавно да ги гледам тези умници, които и да са те, как се потят под тежестта на всичката тази работа. А през това време ние, обикновените поданици, ще си живеем живота тук долу из низините. Ще се влюбваме и разлюбваме, ще се събираме и разделяме, ще създаваме семейства и приятелства и общо взето страшно много ще се забавляваме.

- Пропускаш една подробност. - прекъсна я Додо. - Някои владетели дотолкова са се самозабравили, че са стигнали дотам, че считат всеки проблем за разрешим само чрез избиването на хиляди хора. Ако няма хора, няма и проблем - това е техният подход. Виждаме го навсякъде около нас, ако ли не в обичната ти Федерация. Не мислиш ли, че има такава опасност?

Тъмнокосата жена едва доловимо склони глава. Навярно за да не се препъне в поредното стъпало.

- Винаги я има. - съгласи се накрая. - Но не ти трябва световно правителство, за да имаш куп невежи главорези, дето са заграбили със сила властта и седят най-отгоре само благодарение на големите си пушки и яките си мечове. Те и така могат да си се разпореждат както си искат и да ти резнат главата, ако не им играеш по свирката.

Отначало му се стори, че това са само отражения от околните светлинки, които разноцветните лампи разпръскваха из залата. Но след миг по ръката му изплуваха странни линии и знаци и се заизвиваха като коренища, а сърбежът рязко премина в остра болка.

Додо простена с отчаяние. Опита се да се отдръпне от каменната маса, да направи няколко широки крачки назад и встрани от металната какавида. Но с ужас установи, че сега краката му не го слушаха.

Пулсиращата светлина на зеления кристал се засили, а туптящият сърбеж в ръката му се учести. Сега вече със сигурност знаеше, че зловещите знаци над китката му присветваха и потъмняваха ведно с ритъма на тайнствената машина пред него. От гърдите му се изтръгна глухо хъхрене, а в устата си усети познатия вкус на сусам и смокини. След няколко мига първият възкисел прилив на слюнка заля всичките му сетива и го накара да се олюлее. Но нещо го заставяше да стои изправен, а ръката му с мъчително треперене се прокрадваше все по-близо към каменната маса. Сякаш невидима сила го придърпваше напред и той бе съвсем безпомощен да й се противопостави.

С неистов писък направи последно усилие да се изтръгне от неочакваната клопка. Но вместо това, ръката му се стрелна напред и с остро прищракване се залепи за металния трилистник. Китката му се озари в разноцветни багри, а пръстите му мигом изтръпнаха. Зеленият триъгълен кристал огря лицето му с ослепителна светлина, а далеч отдолу буботенето прерасна в оглушително ръмжене. Гранитният под се разтресе едва доловимо.

В следващия миг, докато огнените кръгове все още играеха пред невиждащите му очи, Додо с крясък се изтръгна от хватката на кристала и се стовари по гръб върху твърдия под. С отчаяние се извърна, за да потърси помощ. Но от госпожица Церибела нямаше и следа.

Saturday, 27 July 2013

УМНИКА - 22. ДИОН VI

Атлант, Атлас, Посейд, 3-та луна от 2496-то слънце от века на Лъва (12 485 г.пр.н.е.).

- Така е. - каза Дион, докато мозъкът му трескаво се опитваше да разнищи смисъла на последното изказване. - Ако не ме лъже паметта, всичко, разбира се, започнало с откриването на статичното електричество.

- Правилно. Това е едно от малкото открития, за които мога със сигурност да кажа, че не са мое дело. - вдигна рамене Тесар. - Просто защото не съм имал късмета да се родя толкова отдавна. Иначе не се съмнявам нито за миг, че тъкмо аз щях да бъда този, който е щял да направи откритието.

- Несъмнено, несъмнено. - за пореден път вдигна чаша Дион. - Тогава със сигурност си чувал, че преди много векове хората за пръв път забелязали, че като потъркаш с кехлибарена пръчка козината на една котка, после по пръчката можеш да залепяш всякакви леки нещица. Кокоши перушини например. Изглежда някаква невидима сила привличала нещата и ги карала да се държат странно.

Тесар Найлукон ве-Мелатоме изглеждаше искрено впечатлен от познанията на младежа.

- Както и да е. Историята всъщност е доста любопитна. - продължи Дион с ентусиазъм. - Това откритие довело до изобретяването на един остроумен апарат за произвеждане на големи количества електричество. Като цяло, той се състоял от голямо котило рошави котки, привързани с канап към едно дървено колело, което се въртяло бързо под няколко кехлибарени пръчки. Те се отърквали в гърбовете на котките и така се произвеждало електричество. Цялата работа била придружена с приятен звук от безспирно блажено мъркане. За да се поддържат котките доволни, към апарата скоро прибавили котешка храна. Нали се сещаш, от онези шарените хапчици от сушено месо. - Дион със задоволство забеляза как очилатият кимва едва доловимо. - Вярно, това привнесло голямо количество неприятна миризма към цялата работа, но пък нали се увеличило количеството на крайния продукт. А в света на технологиите само това е от значение.

- Да кажем, че аз си се рея свободно в открития космос с ей това стъклено топче и ей тази лампа в ръка и изведнъж реша да изпратя един бял лъч светлина към теб тъкмо в момента, в който ти профучаваш оттам заедно с кабината, докато се ускоряваш равномерно нанякъде. От моята гледна точка какво ще се случи с този лъч?

Тесар се почеса неспокойно по главата. По високото му чело вече бяха избили няколко ситни капчици студена пот. Той сбърчи вежди в умствено усилие.

- Ами нищо особено, предполагам. - отвърна предпазливо. - Просто ще огрее по права линия от единия край на кабината до другия и ще си отлети нататък.

- Именно! По права линия! Поне от моя гледна точка. - ухили се Дион. - За мен той ще си остане един прав лъч светлина и нищо повече. Но ти, който си вътре в ускоряващата се нататък кабина, не би ли трябвало да видиш как лъчът полека се изкривява надолу?

- Така би трябвало да стане, да... - отвърна Тесар. – Ако се движа достатъчно бързо, де. Почти колкото лъча. Но накъде биеш, човече?

- Дотук добре. - невъзмутимо обяви Дион. - Но нали току-що установихме, че между това какво се случва вътре в една падаща към земята кабина и в една друга кабина, дето се рее безцелно през празния космос, по начало няма никаква разлика и няма начин да определиш в коя точно от двете кабини се намираш, освен ако не ги наблюдаваш отвън? А съответно и между кабина, дето си седи върху земята и онази, която се ускорява през космоса със същата сила, с която Земята привлича всичко. Разлика няма и не може да има. – той със задоволство забеляза кимването на озадачения очилатко. - Ами ако приемем, че кабината не се ускорява из космоса, ами стои закотвена за земната повърхност под постоянната сила на земното притегляне и аз реша, та пусна онзи лъч през нея, тогава какво трябва да се случи с него?

- Чакай, чакай... - прекъсна го Тесар. - Да не искаш да кажеш, че... Че светлината ще се изкриви? И в двата случая?

Wednesday, 10 July 2013

УМНИКА - 21. ЗАРИ VI

Герент, Диапрепес, Посейд, 3-та луна от 2496-то слънце от века на Лъва (12 485 г.пр.н.е.).

- Аз пък мога да ти кажа, че преди да се напъхам в тези доспехи, никога не бях се чувствал по-свободен отсега. - заяви на света като цяло Жирод, сякаш без да обръща внимание на Зари, която вече бе запушила носа си с ръка. - Преди се считах за свободен, но сега знам, че е било само на думи. Сега, когато се сражавам рамо до рамо с простите роби, нещата стоят другояче. - той посочи с края на заострената си метална ръкавица към своя юначен спътник, а Годомукс инстинктивно дръпна лице назад, за да не му бъде отнесен половината нос. - Всичко си имам: храна, подслон и вино, достатъчно пари и много жени. И стотици почитатели, дето крещят името ми с пълно гърло след всяка поредна победа на арената.

Водачът забави крачка и изгледа изпитателно Червената водна биволица. Хлътналите му очи се впиваха в изражението й, сякаш се опитваше да прочете мислите й като на книга. Зари отдавна бе осъзнала, че си има работа с извънредно умен човек, затова склони поглед към земята и се престори, че гледа къде върви, за да не се препъне по неравния коридор.

- Така че хич да не ми ги разправяш тия врели-некипели за свободата! - рече накрая слабият мъж с тръстиковата грива. - Много добре знам какво ти се върти в главата. Ти си роден боец, също като мен. И нямаш търпение да строшиш няколко атлантски глави, за да получиш възмездие. - Жирод забърза крачка, нетърпелив да излезе час по-скоро на бойната арена и да се окъпе в овациите на публиката на великия Герент край Езерата. - Ако искаш да си трошиш главата и да се опъваш на цялата Федерация заедно с всичките й войски, стражи, кораби, саби и пушки - заповядай! Вече сама видя докъде ще я докараш така. Аз пък смятам да продължавам да троша кокалите на враговете си и да цапам с кръвта им прахта по бойното поле под виковете на врещящата тълпа, да вкарвам отсечени глави в проклетия отвор в отсрещния край на арената... и междувременно да ставам все по-богат и известен!

- Но докога? Докога ще трае всичко това? - не се стърпя накрая Заримунари.

- Докога ли? Докато краката още ме държат! И докато онези отвън продължават да врещят името ми и да ми се вричат във вечна любов - ето дотогава! - тросна й се Жирод и почти се понесе в тръс нататък под безспирното дрънчене на метални доспехи и щитове, което го следваше по петите. А пискливият му глас продължаваше да кънти из коридора. - Нима може да има нещо по-героично от "главоблъскането"? Аз поне не се сещам за по-велико занимание!

В следващия миг неприятелят се закова на място и като потърси с поглед някого встрани, замахна рязко. Главата описа ниска дъга над приклекналите отпред щитници на "Копелдаците". До слуха на Зари долетя ядна попръжня, а може би и още един твърде познат звук. "Ох, след малко наоколо пак ще се разсмърди", рече си тя и се приготви да запуши нос. По някаква причина, винаги когато се развълнуваше, водачът Жирод изпускаше по едно тънко подпръцкване изпод кожените си гащи. Всъщност като се замислиш, той го правеше със или без причина.

Дългото подаване на вражеското крило бе наистина отлично премерено. Отрязаната глава, посиняла и бледа, покрита зад ушите със струпеи отдавна съсирена кръв, бе посрещната в полет от вездесъщия челен таран на "Гамените". Двата му тънки като змии мустака изплющяха във вихрен танц, докато той подскачаше чевръсто, размахал ръбатия си ятаган в ръка - все по-близо и по-близо до целта.

Зари броеше крачките до сблъсъка. Тя знаеше, че сега всичко зависеше от нея и другите двама стражи. Обходните действия на противниковите крила бяха оставили предната половина на отбора й напълно заобиколена, а от хвъргачите вече нямаше никаква полза - двамата крайни, сред които и непознатата яка жена, бяха изостанали безнадеждно в предни позиции, а централният току-що бе намерил смъртта си под задружните удари на тримата щитници на врага.

Но вместо да се нахвърли върху последния преграден вал на "Копелдаците", мустакатият здравеняк заби пети в рохкавия чакъл и като се изпружи напред, без да се замисля нито за миг заметна с ръка главата. Тя полетя високо, а сянката й за кратко падна върху лицето на Червената водна биволица.

Ударите се сипеха от всички страни. Кънтенето на остриетата по ръба на щита зачестяваше, а под него, превита на кравай, Зари се бе спотаила заедно с единствения друг оцелял страж Ашбурад. Само преди минутка неговият щит се бе пръснал на безброй ситни трески, а стоманените обръчи бяха избръмчали във всички посоки.

Изпод съседния щит долетя хриптящото дишане на Жирод Виелицата. Четвъртитата му физиономия надникна само за миг изпод огромния лакът на великана до него, а после веднага се скри обратно.

- Ако скоро не измислим нещо, тука ще си пукнем, така да знаете! - кресна той, без да разчита на отговор.

Всъщност именно от него се очакваше да измисли нещо. Ако той не бе способен да го стори, значи наистина всичко бе изгубено.

Зари стисна очи и за кой ли път изръмжа от болка. Пред погледа й се гонеха шарени кръгове. С мъка се опита да протегне шия изпод щита, за да огледа положението. Трима от вражите бойци това и чакаха. Остриетата на дългите им копия забарабаниха отгоре в търсене на пролука.

За щастие черепът все още бе в ръцете на Жирод. Но не бе ясно още колко време щяха да издържат така. Както можеше да се очаква, числено превъзхождани с девет срещу четири, скоро след началната сирена "Копелдаците" бяха принудени да преустановят яловото си настъпление и да се окопаят на трийсетина крачки от противниковия отвор без никакви изгледи за пробив. А врагът съзнаваше много добре своето преимущество и никак не бързаше.

Saturday, 6 July 2013

"Главоблъскане" - правила

"Главоблъскане"

Кървав спорт, включващ два отбора от по дузина играчи, голяма овална арена с два отвора в двата края, както и разбира се отрязана човешка глава.

Състав на отбора

Защитен вал

№1. Ляв страж (LG)

№2. Десен страж (RG)

№3. Челен страж (CG)

Въоръжение: висок щит; сатър, боздуган или тежка секира.

Изисквания: сила, висок отскок, силен замах, бърза реакция.

При защита: да са последна преграда пред нападателите; да пресичат подхвърлена или търколена глава, за да предотвратят попадение в отвора.

При нападение: да подпомагат и подсигуряват нападателите в схватките с противниковата отбрана.

Далекобоен вал

№4. Ляв хвъргач (LT)

№5. Десен хвъргач (RT)

№6. Челен хвъргач (CT)

Въоръжение: масивен щит; дълга пика; 2 метателни копия; 2 метателни ножове.

Изисквания: точност в стрелбата, бързоходство.

При защита: да поразяват движещи се цели и да спират набезите на противниковите нападатели; да поразяват уязвими и зле прикрити неподвижни цели.

При нападение: да нарушават подредбата на противниковата отбрана, като поразяват неподвижни цели или създават числен превес в зоните на схватките.

Нападателен вал

№7. Ляво крило (LF)

№8. Дясно крило (RF)

№9. Челен таран (CF)

Въоръжение: лек щит; къс меч, двустранно копие или ятаган.

Изисквания: скорост, издръжливост, ловкост и съобразителност.

При защита: да пресрещат набезите на противниковите нападатели и да подпомагат щитовете и хвъргачите, като създават числен превес.

При нападение: да преодоляват или заобикалят защитния вал на противника и да придвижват отрязаната глава към целта, за да отбележат попадение в отвора.

Челен вал

№10. Ляв щит (LS)

№11. Десен щит (RS)

№12. Челен щит (CS)

Въоръжение: масивен щит; дълго копие; мрежа, секира или метателни тежести.

Изисквания: голяма сила и издръжливост, ниска височина.

При защита: да осигуряват укритие и защита на собствените нападатели и хвъргачи, да затварят подстъпите към своето поле.

При нападение: да осигуряват укритие на собствените нападатели при настъплението, да създават числен превес в зоните на схватките.

Начало на битката

Разположение. Двата отбора се подреждат в собствените си половини. В центъра на кол е забучена човешка глава. Край нея са подредени няколко резервни оръжия за близък бой; в двата края на средната линия също са приготвени няколко оръжия за далечно мятане.

Разпределение. След съдийския сигнал (удар с две тухли по топките на осъден на смърт роб и последващ крясък), нападателите на двата отбора захвърлят своите оръжия и се втурват към центъра, а крайните хвъргачи напускат прикритието си и се втурват към двата края на средната линия. След кратка ръкопашна схватка (който си позволи да използва оръжие е дисквалифициран, т.е. умъртвен от разстояние със стрела от съдиите), главният съдия подава сигнал с рог и отборите се завръщат в изходна позиция, като единият е спечелил притежанието на човешката глава; междувременно, предварително приготвените резервни оръжия са разпределени между нападателите и хвъргачите (кой каквото докопа).

Атака. След повторен съдийски сигнал (осъденият на смърт роб бива пронизан с кинжал и изквичава в предсмъртен вопъл), отборът, притежаващ човешката глава, предприема настъпление. Обикновено главата се придвижва от нападателите, докато челният вал им осигурява прикритие и позиция, стражите ги подсигуряват в близките схватки, а хвъргачите стрелят от разстояние. Главата може да се подава между съотборници неограничен брой пъти, но не може да бъде придвижвана ходом на повече от 5 крачки, без да е подадена или подхвърлена нависоко и после наново уловена.

Попадение. Целта е атакуващият отбор да достигне в достатъчна близост до отвора зад гърба на противниковите стражи, за да нанесе удар с човешката глава и да я вкара в отвора. Може да я търкулне по земята, да я метне по въздуха и да прехвърли защитния вал, или просто да я отнесе до отвора и да я вкара отблизо.

Защита. Ако по време на разиграването и схватките атакуващият отбор изгуби контрол над главата и тя стане притежание на отбраняващия се отбор, настъплението се прекратява (сигнал с тръба от съдията) и отборите се оттеглят в изходна позиция, за да сменят ролите си. Играч, позволил си да нанесе удар по противник след сигнала, се наказва с прострелване от разстояние със стрела от съдиите.

Победа. Победител е отборът, който успее или: А) да вкара главата в противниковия отвор 2 пъти, или Б) който успее да избие всички играчи на другия отбор. След първите 2 разигравания често единият отбор постига значителен числен превес и може да реши да се опита да обгради противниковия отбор и да го изколи до последния човек, вместо да опитва да вкарва главата в отвора.

След края на битката, ако от губещия отбор има оцелели, те отиват да работят в мините без право на помилване. Отборът победител се класира за общодържавния турнир и ако спечели там, оцелелите печелят свободата си.

Sunday, 23 June 2013

УМНИКА - 20. ДИОН V

Гемаролб, Гадейрос, Посейд, 1-ва луна от 2495-то слънце от века на Лъва (12 486 г.пр.н.е.).

- Не мисля, че се налага да обяснявам на уважаемите съдебни заседатели що е то оргия. Те и без това са достатъчно вещи по тези въпроси. - отривисто поде защитницата, а из залата прозвучаха откъслечни хихикания. - Но все пак нека опитаме. Да речем, че днес е четвърти ден[25]. А ако трябва да си говорим откровено, откъдето и да го погледнеш, четвъртите дни са си кофти работа, защото ни напомнят, че почивният ден[32] все още е далече. - одобрителни възгласи сред публиката. - И така, ти си седиш в кръчмата и изведнъж забелязваш, че там някъде в дъното край една от малките масички скучае сам-самичка една госпожица. Както си му е редът по такива места, тя не е твърде навлечена. Даже може да се каже, че вероятно й е твърде хладничко там в ъгъла, толкова далеч от огнището. - дребната жена се усмихна многозначително, а из залата прозвучаха и първите подсвиркания. - Но и можеш да се закълнеш, че тя не е от онези госпожици, дето веднага ще ти се нахвърлят на врата и ще се надпреварват да ти се кълчат в скута с надеждата, че ще ги наемеш за вечерта. - госпожа Анере поклати глава, а зад тила й конската опашка се заклати в отрицание. - Не, тя просто си седи ей там отсреща и бавно и свенливо отпива вино от чашата си. Ще ти се да я заговориш. "Е, какво пък, може и да е над трийсетте и вероятно все още живее с майка си, но какво толкова?", казваш си ти и преди да си се усетил, вече си приседнал до крайчеца на нейната маса и сипеш хвалебствия срещу й, докато я гледаш настойчиво в очите. А тя се изчервява, срамежливо навела поглед в скута си. - защитницата изпърха с мигли, може би за да покаже как би се държала една кокетка в такава ситуация. - "Ще да я поканя у нас, какво толкова имам да губя?", казваш си, докато вдигаш наздраве за добрите майки по света, които безкрайно уважаваш, задето са отгледали такива чудесни и скромни госпожици.

- Протестирам! - изведнъж прозвуча гласът на обвинителя, а не след дълго и високата му издължена фигура отново щръкна над отсрещното бюро. - Не виждам каква връзка има това с обвинението!

- Тихо, тихо, човече. - съдията му направи знак да си сяда и меко удари с чукчето по масата пред себе си. - Нека чуем цялата история...

- И тогава ти идва куражът и направо я питаш дали е съгласна да направите нещо по въпроса. - продължи невъзмутимо госпожа Анере, сякаш никой не се бе опитвал да я прекъсва. - Но, о не, преди да си се усетил какви ги приказваш, ти осъзнаваш, че така, както е прозвучал въпросът ти, излиза, че си имал предвид именно добрата й майчица. "Мръсник! Извратеняк!", възкликва възмутено тя, а плесницата й вече пари върху бузата ти.

- Добре, но едно нещо не мога да проумея. - осмели се Дион. - Чудя се как така адвокатите спят спокойно нощем, след като цял ден са се ровили в най-голямата помия на света и са били свидетели на какви ли не безчинства, че и дори им се е налагало неистово да защитават невинността на отявлени престъпници?

Бенал се усмихна насреща му и се пресегна, за да го плесне с длан по рамото.

- Ето, това вече е един добър въпрос, над който си струва да се замислим, нали? - рече той. - Ами какво да ти кажа, приятел. Трябва да разбереш, че мозъкът на адвоката не действа както този на нас, останалите простосмъртни. Нужно е известно количество налудничавост, за да можеш да я вършиш тая работа. Но и трябва да му знаеш мярката, да си наясно къде точно трябва да се спреш, за да не си навредиш сам. Признавам, аз не съм способен на такова нещо. Твърде лесно се увличам по какво ли не. Затова и отказах на баща си да го наследя във фирмата. А след това майка ми дори не се опита да ме убеждава повече. Но това не значи, че някога ще спре да ми го натяква.

"Хъм, това, че лесно се увличаш по какво ли не, вече съм го забелязал", помисли си Дион, но реши да си спести забележката. През последното слънце и половина Бенал го бе въвел в безгрижния живот, който навярно всяко богаташко синче водеше из градове като великия Гемаролб под Хълмовете. Времената, когато младият пришълец от дълбоката провинция бе прекарвал дните си под строгия взор на Майстор Адело в изучаване на тънкостите на сътворяването на посредствено изкуство, сякаш бяха останали в една друга епоха, далеч назад във времето. Сега му се струваше, че някой друг трябва да е изживял всичко това. Пред очите му се мержелееха единствено безкрайни маси, отрупани с полупразни бутилки, и разпрани пакетчета с шумолящи изсушени листа в тях. И всичко това му се сливаше в една размазана, непрогледна мъгла.

- Адвокатът винаги ще потърси слабото място в отсрещната страна, някоя малка пукнатинка в закона, където да може да напъха тънкото си пръстче с добре подрязаните си ноктета и да започне да човърка. - заключи Бенал Енакор. - Адвокатът разполага с всичкото търпение на света. Той ще човърка ли човърка, докато мъничката пукнатина не се превърне в огромна пробойна - достатъчно широка, та да си пъхне цялата ръка и да сграбчи това, което ответната страна е пазила за себе си най-ревностно отвъд преградата. - той направи рязко движение, стрелнал внезапно ръка напред, сякаш за да сграбчи невидима муха във въздуха. Кокалчетата на пръстите му изпукаха зловещо, когато сви пръсти в юмрук. - А веднъж стиснал, адвокатът никога не пуска. Той ще дръпне силно и ще ти донесе победата, като същевременно унижи противника. А с това ще осигури препитание за себе си и семейството си за още няколко луни напред. И така - до следващото съдебно дело.

Атлант, Атлас, Посейд, 2-ра луна от 2495-то слънце от века на Лъва (12 486 г.пр.н.е.).

- Някои от тези картини карали хората нервно да се почесват тук-там и особено където не ги сърби. Други пък престоявали с часове, втренчени в странните изображения, в търсене на някакво що-годе задоволително обяснение за налудничавите изпълнения на чужденеца. Но както често се случва с известните имена, никой вече не си и помислял да изкаже най-очевидното предположение: а именно, че старият Барус най-сетне се бил предал на безумието. Дори мустаците му вече не били толкова щръкнали, а по-скоро били унило клепнали, а в особено мрачните му моменти на умопомрачение - дори заплашително накъдрени. Но в същото време купувачи от близо и далеч продължавали да се тълпят на изложбите му, пулели се и се почесвали срещу чудноватите му произведения и изказвали предположения за посланието, което творецът навярно е искал да вложи в тях. И давали мило и драго, за да се домогнат до някоя от тези мацаници, само защото в долния десен ъгъл те носели подписа на великия Барус. А той само си седял на едно малко столче встрани от цялата тази суматоха, сучел мустак и тайничко се подсмихвал с чаша вино в ръка, докато златните слънца[13] подрънквали доволно в кесията му.

Едомар плесна доволно с ръце, сякаш току-що бе преживял един от онези омайващи моменти, когато големият откривател бива озарен от внезапно прозрение.

- Колко сте прав, господин Дион! А най-голямата ирония е, че повечето хора сигурно не биха разпознали и една творба на Барус Сипендо, даже ако я навиеш на руло и ги цапардосаш с нея по носа! - той се засмя. - Което само идва да покаже колко по-важно е това да си известен, отколкото да създаваш нещо наистина стойностно.

Wednesday, 5 June 2013

УМНИКА - 19. ДОКО VII

Атлант, Атлас, Посейд, 4-та луна от 2496-то слънце от века на Лъва (12 485 г.пр.н.е.).

- Има едно правило, което може и да не го намерите в никой официален документ, но което повечето от нас строго спазват. - заяви с дълбока убеденост техният домакин. - И то е, че за да имаш въобще някакви изгледи да седнеш на един от всичките онези дузина дузини неудобни столове с гадните зелени тапицерии в Изумрудената зала, трябва задължително нещо да не си наред с главата. - той пак се изкиска и се пресегна към една гарафа с разредено вино, за да налее на младите си гости. - Затова и ще видите толкова много побелели коси наоколо - с напредването на годинките на всекиго от нас неминуемо започва да му се разхлопва дъската. И тъкмо когато вече е постигнал всичко в живота, натрупал е големи богатства и когато в един хубав ден по някаква необяснима причина реши да се озърне назад и с недоумение се зачуди какъв ли е бил смисълът на всичко това, и когато рано или късно си зададе въпроса "а сега накъде", най-естествената следваща крачка изглежда е да влезе в голямата политика.

- Да, трябва да призная, че и моите скромни наблюдения сочат същото. - успя да вметне Додо, но веднага съобрази, че неговите впечатления за света на политиката бяха твърде нищожни в сравнение с тези на когото и да било в тази сграда, особено като се имаше предвид, че са били натрупани в някаква треторазрядна държавица на задника на географията. Затова той предпочете да си замълчи.

- Чудите се защо ли е така? - попита Лориан ва-Мидор. - Честно казано и аз недоумявам. Но все пак ето ме, и аз съм тук, сред всичките тези старчоци. - той още повече изпъчи шкембе, сякаш за да подчертае думите си. - Може би причината за всичко това е, че съществува само едно нещо, по-опияняващо от големите кинти. И това е голямата власт. Защото, каквото и да Ви разправят, кинтите наистина са само едно средство. А крайната цел е да притежаваш толкова власт, че останалите хем да се страхуват от теб, хем да те уважават. Въобще уважението, породено от страх, е най-силното чувство, което може да съществува на света!

- И естествено, ако има едно място, където е струпана най-много власт в целия свят, то несъмнено в момента ние се намираме точно на него, нали? - усмихна се Додо и доволно засука мустак, а с крайчеца на окото си забеляза как до него Цоци одобрително кима с глава.

- Много е просто, господа. И дами. - сви рамене Секретарят, докато тежко присядаше обратно зад високото си бюро. - По същество, поглъщането на едно дружество от друго не е никак сложна работа. Питайте нашите гости, ако искате. И тук остава в сила Законът на по-големите кинти. Виждате ли, когато управителите на първото дружество сметнат, че ще бъде в тяхна изгода да прецакат някое друго, по-малко дружество, те изпращат писмо до неговите управители, в което ги известяват с колко много пари разполагат. В такъв случай управителите на второто дружество ще гледат веднага да направят проверка с какви точно средства разполагат те самите. И ако кинтите им се окажат предостатъчно да посрещнат заплахата, те ще изпратят обратно писмо, в което ще се изсмеят злорадо на първите. Вероятно ще използват някои неприятни думички в писмото и надълго и широко ще споделят със своите противници какви смотаняци са родили клетите им майки.

Край масата се чуха кискания. Додо забеляза, че момичето до него също тихо хихикаше под носа си.

- Но интересното идва, ако се окаже, че второто дружество разполага с по-малко средства от необходимото. - Лориан намигна на останалите. - Тогава неговите управители ще прекарат няколко дни в трескави опити да установят с каква част от личните си спестявания са склонни да се разделят вложителите. Нали се сещате - онези, които са им поверили богатството си и са им заръчали да го умножават при умерен риск. Каквито са и много от вас, уважаеми. - той скръсти ръце пред гърдите си. - Ако парите пак не стигат, управителите ще се домъкнат до вратата на собственика на дружеството и ще почнат да му циврят на главата, за да кихне още кинти и да спаси положнието. Ако хленченето им се окаже недостатъчно, тогава нещата вече отиват на зле. В повечето случаи, когато едно дружество вземе, та реши да прилапа така някое друго, неговите съгледвачи първо много добре ще са проучили нещата и ще да са съвсем наясно с какви възможности разполага или би могъл да разполага вражеският лагер. Така че е голяма рядкост по-малкото дружество да оцелее, след като веднъж е било набелязано за отстрел.

- Сигурен съм, че уважаемият Келиан има достатъчно смели идеи за политиката на бъдещото правителство. - произнесе с твърде официален тон бегианецът, а вътрешно направи всичко възможно да заглуши онзи яростен гласец, който се опитваше да се изтръгне на свобода, също както почти го бе сторил на срещата на Комитета по Международна политика.

- О, разбира се. - отвърна младият Представител. - Някои от моите предложения, струва ми се, ще допаднат на повечето Представители. Смятам първо да ги предразположа с един не толкова спорен въпрос. Като за начало можем да започнем с въвеждането на Свръхпакетите.

- Сръх-какво? - обади се Цоци с любопитство.

- Това са големи открити сметки в банките, в които всеки може да излива колкото кинти си поиска, без да му се налага да разкрива своята самоличност, стига да желае безвъзмездно да подкрепи предизборната кауза на някой определен Представител. - обясни с нескрита гордост младият член на фамилията ва-Мидор. Додо нямаше как да не забележи, че той умишлено се опитваше да говори бавно и да подбира възможно най-простичките думи, сякаш имаше пред себе си първолаци. - Общо взето това са едни бездънни касички, чрез които всеки гражданин на Федерацията или група или сдружение на граждани могат да дадат по едно финансово рамо на своя избраник и така да му помогнат да си намести задника на един от онези зелени столове там долу. - той посочи към широката зала, където последните Представители вече чинно заемаха местата си.

- И този избраник след това ще гледа да прокарва закони в полза на онези, които са излели някакви пари във въпросната касичка, нали? - Додо се изкуши сам да довърши разказа на своя домакин.

- Разбира се! - сви рамене Келиан ва-Мидор. - Че за какво иначе ще се трошат всичките тези кинти? Те ще му помогнат при изборите, а после той ще им се отплати с някоя и друга дребна услуга.