УМНИКА - 27. МАТ III

Бега, 2-ра луна от 2496-то слънце от века на Лъва (12 485 г.пр.н.е.)

---ПОРАДИ СЪОБРАЖЕНИЯ ЗА АВТОРСКИ ПРАВА, ОТ НАСТОЯЩАТА ГЛАВА СА ПУБЛИКУВАНИ ОТДЕЛНИ ОТКЪСИ. ПОВЕЧЕ ИНФОРМАЦИЯ МОЖЕТЕ ДА ПОЛУЧИТЕ СЛЕД ИЗПРАЩАНЕ НА ЛИЧНО СЪОБЩЕНИЕ---

Матей почеса грапавата четина по брадата си и неволно се подсмихна. Всичко това страшно му напомняше за една сценка, в която бе участвал в десети клас по случай празненството на гимназията за края на учебната година. Заедно с няколко даровити съученици бяха спретнали пиеса, в която бяха разиграли прочутата алегория за пещерата на Платон. Само дето този път той и Чочо играеха ролите на двама редовни клиенти на МакДоналдс, които толкова се бяха сраснали с любимата си верига за бързо хранене, че никога не бяха дръзвали да посетят никоя друга закусвалня. Всъщност за повече драматизъм, несъмнено по-талантливият актьор Чочо даже бе прикован с фалшиви белезници между автомата за безалкохолни напитки и машината за пържене на картофки. Предполагаше се, че бяха престояли там с дни и може би седмици, защото и двамата носеха дълги изкуствени бради, бяха несресани и немити, но затова пък доста сити. И което бе най-важното - потънали в блажено неведение за ужасната повърхностност на жалките гадости, които героите им бяха свикнали да наричат "храна".

За щастие, тъкмо тогава на сцената бяха излезли устатата Даниела и дългокраката Вили и с много увещаване и женско упорство бяха успели да освободят двамата затворници от лепкавите им окови и да ги убедят да загърбят безсмислените години, прекарани във фруктозна полу-кома и да опитат нещо различно. Бяха ги завели почти насила в Бъргър Кинг и след изтощителен маратон сред щандовете със стекове и хрупкави питки, двамата клетници най-накрая бяха привлечени към Светлата страна. Веднъж отворили очите си за празнотата и коварството на цялата илюзия на МакДоналдс, накрая техните герои най-сетне можеха да се нарекат истински щастливи. И разбира се, те нито за миг повече нямаше да си помислят да се върнат към онези сгърчени пържени картофки и смешните сандвичи, дето изглеждат огромни по шарените картинки, а пък иначе наяве приличат на настъпани джапанки.

В края на любителската пиеса, Матей и Чочо се завръщаха с гръм и трясък в МакДоналдс, за да освободят останалите си себеподобни от тежкия гнет на боклучавата храна. Както можеше да се очаква, горките заблудени поклонници на глупавия клоун с пластмасовия нос и раираните чорапи отначало бяха оказали вяла съпротива, защото мозъците им бяха напълно пропити с мириса на вкиснато олио. Все пак нали никога не бяха виждали нищо друго освен МакДоналдс - така че на двамата мисионери им се бе наложило да проявят доста такт на едро, а и мъничко твърдост при силовите методи на убеждаване, но най-накрая все пак бяха успели да измъкнат своите приятелчета от подсладеното иго.

Матей с умиление си спомняше как в последната сцена освободените възторжено бяха понесли двамата на ръце и бяха обявили Чочо за Крал на Бъргърите, а Матейчо - за Върховен жрец на Всемирната кайма.

---ПОРАДИ СЪОБРАЖЕНИЯ ЗА АВТОРСКИ ПРАВА, ОТ НАСТОЯЩАТА ГЛАВА СА ПУБЛИКУВАНИ ОТДЕЛНИ ОТКЪСИ. ПОВЕЧЕ ИНФОРМАЦИЯ МОЖЕТЕ ДА ПОЛУЧИТЕ СЛЕД ИЗПРАЩАНЕ НА ЛИЧНО СЪОБЩЕНИЕ---

Когато гласът долетя откъм подножието на бялата скала, той едва не изпусна рокхавия камък от отчаяната си хватка. Жената, която бе застанала точно под него с дръзко скръстени ръце на голия си кръст, му бе някак бегло позната. А той с изумление установи, че изреченото бе прозвучало на чист английски, при това с ясен американски акцент:

- Колега, струва ми се, че двамата можете вече да слезете при нас!

Младият полицай зяпна с изумление и примижал насреща й, се опита да се взре по-отблизо в чернокожата жена. Под лъчите на утринното слънце, стройното й тяло искреше от пот, а в мускулестите си ръце тя стискаше голям кожен мех, от който с отривисти движения пръскаше вода върху правата си черна коса.

Очите им се срещнаха за един дълъг, безкраен миг.

Той най-сетне я разпозна. Със зинала уста, Матей усети как пръстите му се плъзгат по ръба на камъка и той целият тромаво се свлича по задник надолу по ронливия склон.

Звънливият смях на агент Кели Къркланд се понесе над гъстата тропическа гора. Няколко непознати птици откликнаха на звука с напевни крясъци и се зареяха из клонаците. А долу сред тревата, огромният червеникав гущер все така се умилкваше около момичето с едрите бутове. Сега тя като че тихо му припяваше някаква песен.

Когато пловдивчанинът с търкаляне се стовари в краката на американката и вдигна глава, той зърна усмивката на тънките й устни. Маслиненочерните очи го гледаха с лека насмешка.

Някъде зад него, насеченото тупуркане на меки пантофи подсказваше, че сащисаният му спътник в това приключение бе решил да не изостава нито на крачка от своя водач.

- Е, приключи ли с криеницата, уважаеми Матейчо? - иззвънтя гласът на госпожица Къркланд.

В ушите на Мутиу Адеволе сега това бе най-благословеният звук на света. Той примижа блажено.

- Ох, къде се намираме? - изпъшка накрая.

Тя му се усмихна загадъчно.

- Опа! Първи грешен въпрос, колега. - засмя се агентката. - Мястото така или иначе сигурно нищо няма да ти говори. Но можем да пробваме. Заливът на Десетте реки подсказва ли ти нещо?

Матей поклати глава.

- Така си и мислех. - засмя се тя. - По-правилният въпрос беше, "кога се намираме".

Той кимна.

- Добре тогава. - американката му подаде ръка да се изправи. - Радвам се да те приветствам в сто двадесет и пети век преди новата ера. Или както местните го наричат, третото хилядолетие от Века на Лъва.

---ПОРАДИ СЪОБРАЖЕНИЯ ЗА АВТОРСКИ ПРАВА, ОТ НАСТОЯЩАТА ГЛАВА СА ПУБЛИКУВАНИ ОТДЕЛНИ ОТКЪСИ. ПОВЕЧЕ ИНФОРМАЦИЯ МОЖЕТЕ ДА ПОЛУЧИТЕ СЛЕД ИЗПРАЩАНЕ НА ЛИЧНО СЪОБЩЕНИЕ---